Тед Косматка - Потрепващите

— Какви събития?

Той се взираше в мен, преценяваше ме.

— Гледахте го по новините всяка нощ през последните пет дни.

— Какво съм гледал?

Направих огромно усилие да си припомня нещо, каквото и да е, от времето, прекарано в болницата. Но не можах.

Погледът му стана по-твърд.

— Дават го по всички канали.

— Какво се е случило? Какво дават по новините?

Челото му пак се сбърчи.

— Да, определено трябва да ви сменим лекарствата. Никога не съм виждал толкова тежко състояние на ретроградна амнезия. Това е ненормална реакция.

Чух гласа на Брайтън в главата си : Ти съсипа света.

— Какво е станало? — повторих отново. Лекарят не ми обърна внимание и продължи да пише в бележника си, а аз стоварих ръка върху бюрото му. — Какво се е случило?

Отидох до мотела и паркирах колата отпред. Трафикът беше доста по-слаб, отколкото го помнех. И това беше единствената разлика. Имах чувството, че е минала цяла година, макар да бяха едва няколко седмици. Влязох вътре.

Служителката ме погледна над очилата си. Жена на средна възраст със синкава коса и твърде много грим.

— Имах стая тук преди няколко седмици и там останаха мои вещи.

— Име и номер на стаята?

Аз я познавах, но тя не ме позна. Вероятно бе виждала десет хиляди такива като мен да влизат и излизат през тези врати. — Ерик Аргус. Стая 220.

— Имаме бюро за намерени вещи — отвърна тя. — Какво сте забравили?

— Папки. Две картонени папки. Бяха заключени в сейфа в дрешника. Както и една малка брезентова торба.

Жената изчезна за няколко минути и когато се върна, носеше папките и торбата.

— Тези ли са?

— Да.

Тя плъзна една бланка по плота.

— Подпишете тук. Имате ли документ за самоличност?

Отворих портфейла си и й показах шофьорската си книжка. Тя преписа номера й, аз подписах бланката и най-сетне получих папките. Те бяха почти безтегловни. След това жената стовари с трясък торбата на плота.

— Изненадан съм, че са още тук — казах аз.

— Имате късмет. Пазим всичко намерено трийсет дни.

— А после какво става?

Тя сви рамене.

— Ами остава за служителите. Който свари — той завари.

Автоматичните врати зад мен се отвориха със съсък и през тях влезе едно семейство. Майка, баща, момче и момиче. Предположих, че са на ваканция тук заради океана.

— Имате ли нужда от още нещо? — попита ме служителката.

— Да — отвърнах. — Искам да наема друга стая.

Смених предавката, за да паркирам.

Вятърът духаше от океана и постилаше призрачни ивици пясък по асфалта.

Отворих хартиената торба на седалката до мен, свалих фолиото, после завъртях капачката на бутилката и помирисах съдържанието й.

Бърбън. Хубав бърбън.

От радиото в колата се носеше музика, тиха мелодия, женски глас. Представих си живота си различно. Представих си, че мога да спра дотук. Да не отпивам първата глътка.

Ръцете ми трепереха.

Бяха изминали три месеца.

Погледнах към папките на седалката до мен, върху тях лежеше пистолетът на татко.

Ще започна ли пак да пия?

Папките знаеха.

Първата глътка изкара сълзи в очите ми. После надигнах бутилката и отпих дълбоко. Опитвах се да получа прозрение. Мислех за Сатвик.

„Те знаят ли, че са различни?“, бях го попитал.

— Един от тях — отвърна той. — Един от тях знаеше.

Когато преполових бутилката, погледнах към пистолета.

Представих си какво би сторил един деветмилиметров куршум с човешки череп — каква голяма и дълбока дупка ще направи. Как ще разкрие мястото, където обитава съзнанието — ще го разтвори и то ще се изпари като течен азот във въздуха, със съскане, и ще изчезне яко дим. Един пистолет може да бъде много неща, включително и превозно средство, което да те върне към предполагаемия ред.

Посегнах към първата папка.

Ръцете ми бяха стабилни, докато я отварях и издърпвах листа. Треперенето беше спряло още с първата глътка — нервите най-сетне бяха добре смазани. Вече не бях същият, след първата глътка. А до края на бутилката щях да съм съвсем друг човек.

Разгърнах листа. Погледнах резултатите от детектора — и като направих това, най-сетне колапсирах вероятностната вълна на експеримента, който бях провел преди месеци.

Когато отворих втората папка, видях изображението. Взирах се в двете тъмни ивици на хартията — във вече познатия модел от мрак и светлина.

Макар че, разбира се, резултатите са били там през цялото време.