Тед Косматка - Потрепващите

— Сферата помни — каза Брайтън.

В сферата се разгръщаше сцена — холографски филм. Потрепващи фигури, стрелба и стомана.

— Ето това не разбра твоят приятел.

Тогава осъзнах, че говори на мен. Галеше гладката повърхност, а тя показваше изображение на Джой, която ме запраща към стената.

— Веднъж създадена, сферата помни. Тя е съвършена холограма на всичко. Минало, настояще, бъдеще. Инструмент с невъобразима мощ. — Той се обърна да ме погледне. — Тя помни. А онова, което е засечено от нея, не може да бъде променено точно както резултатите от твоя детектор не могат да бъдат променени. Искаш ли да видиш какво става после? — Усмихна се. — Не? Вече не ти трябва кристална топка за това, нали?

Брайтън отдръпна ръка от сферата и тя пак потъмня. Той се изправи и се приближи до мен.

— Казаха ли ти, че каскадата гори? Казаха ли ти, че вечността е изходът? Е, има и друга възможност, Ерик. Друго неизбежно следствие от раздуването на времето. Каскадата не е просто изход. Тя е и мина. Мина в самото време. Мина към бъдещето. Мина за идеи. Този свят е бърз като мълния в сравнение с онези горе, които почти не помръдват. Не си виновен ти, но това няма значение. Ти щеше да създадеш математиката, която щеше да направи възможен следващия велик скок. Ти щеше да отключиш нови технологии, които други щяха да използват, за да отворят следващото ниво в каскадата. Но вече и това няма значение.

Пак се опитах да се изправя и краката отново не ме удържаха. Седнах.

Брайтън се наведе към мен и прошепна:

— Сега, Ерик, има значение само, че скоро ти ще знаеш повече от мен. Ще узнаеш дали има Ад.

Той насочи пушката към главата ми.

Видях движение зад гърба му — Мърси се опитваше да се изправи на колене. Брайтън я видя и на лицето му се изписа раздразнение. Вместо да застреля мен, той се обърна и застреля нея. Рамото й се отметна назад, тя се извъртя по корем и се плъзна по пода. Брайтън тръгна към нея. Застана отгоре й и насочи пушката, като зареди нов патрон.

— Този път ще си останеш там — обеща й той.

Мърси пълзеше по корем и оставяше алена диря по мръсния бетон. Но не се отдалечаваше, приближаваше се. Към Брайтън. Сякаш нямаше търпение да посрещне куршума. Той вдигна пушката и Мърси дори не потрепна; вместо това се извъртя и рязко изрита сферата. Кълбото се затъркаля по пода към мен и всички го проследиха с поглед.

Хвърлих се към сферата — за един последен опит. Гладката й повърхност беше топла под ръцете ми. Изправих се на колене и с последни сили я вдигнах над главата си.

Този път те нямаха време за реакция. Нямаха време да направят нищо друго, освен да се взират с ужас. Устата на Брайтън зина в писък.

— Не!

Хвърли се напред, но твърде късно.

Аз запратих сферата към пода с всички сили.

Времето като че ли се забави, докато тя се разбиваше — светлина, която не беше светлина, а точно обратното — разгръщаща се чернота. Всяка сцена от всяка ера, Моцартов концерт в експлозия от бял шум — Брайтън затвори очи, докато сферата се взривяваше и пръскаше отломки към телата ни заедно с надигащата се ударна вълна — костите на черепа ми се плъзнаха една в друга, издавайки беззвучен тон, докато пространството около мен се разгръщаше, осезаемо, но не и видимо. Мракът, който чувствах като дете, се разстилаше от центъра на сферата. Моят стар спътник, неизменен спътник.

Тишината беше пълна.

Събудих се в бяла стая.

Лежах по гръб, главата ми се маеше.

Щом се посъвзех, се огледах. Леглото беше разбъркано. Бели чаршафи. Бели възглавници.

Голите бели стени ми се сториха някак познати. Като бяла дъска, в която съм се взирал твърде дълго. Намирах се в болница.

Или пък бях мъртъв.

Проверих тялото си, като прокарах ръка по гърдите си, но не напипах никакви превръзки. Размърдах пръстите на краката си под завивката и видях, че тя се разшава.

Бавно спуснах крака от леглото и стъпих на пода. Останах така доста време, докато студът се издигаше от стъпалата ми. Трудно пазех равновесие.

Мястото миришеше на болест и дезинфектант. Ако това беше смъртта, значи Брайтън бе прав — намирах се в Ада. Единствено там от цялото отвъдно би имало болници.

Не съм сигурен колко дълго съм седял така, преди една сестра да мине покрай отворената врата, и аз я извиках.

Тя спря и ме погледна. Тъмната й коса беше прибрана на конска опашка и разкриваше открито лице с очаквателно изражение. Сестрата ме гледаше и стискаше клипборда си.