Тед Косматка - Потрепващите

Взираха се един в друг.

И очите й я издадоха.

Видях го.

Едва забележимо.

Но Брайтън също го видя. В мига преди тя да се задейства, зърнах решението в погледа й.

Кожата на Брайтън като че ли затрептя, когато пръстът й се сви на спусъка — същото онова изгревно присветване, и той се стрелна настрани и се извъртя.

Пистолетът на Мърси изплю огън в сумрака точно когато Брайтън я удари по ръката. Чух трошенето на костта и писъка на Мърси. Оръжието излетя от ръката й.

Брайтън се усмихна. Тази гледка не беше за изпускане. Като че ли по кожата му плъзнаха огнени ручейчета и аз го видях едновременно по два начина. Брайтън — човекът, и Брайтън — нещо съвсем различно. Нещо много по-голямо. Той вдигна пушката си към Мърси, усмихна се по-широко, прицели се, дръпна предпазителя и…

…замръзна.

Съвсем бавно извъртя глава към мен. Пушката му не помръдваше.

Аз държах сферата високо над лавата си и извиках:

— Ако я убиеш, ще я унищожа.

За миг той не стори нищо.

— О, значи все пак си имал зъбки. — Свали пушката, а заедно с нея изчезнаха и усмивката му, и ручейчетата светлина. Сега отново беше просто човек. — Не би искал да поемаш по този път. Направиш ли го, положението сериозно ще се влоши. И за двама ни.

Гласът му беше утешителен и разумен. Глас на преговарящ с човек, стъпил на перваза на прозорец.

— Остави сферата на пода.

— Строши я! — извика Мърси.

— Чакай малко — продължи Брайтън. Очите му бързо сновяха между мен и нея. Той вдигна свободната си ръка. — Няма нужда да прибързваме. Ние сме разумни хора. Истината е, че ти дори не знаеш какво точно държиш.

— Знам.

— Ако знаеше, нямаше да я вдигнеш така над главата си. Чакаме я от много време. Знаеш ли какво е да виждаш провала на усилията си? Корекциите, които променят грешно нещата отново и отново. А ти сега държиш края на всичко това. За нас и за теб.

— Искаш да кажеш, нашият край.

Той поклати глава.

— Именно твоят експеримент съсипа света — и единствено сферата пречи на корекцията. Обикновено светът се движи бавно, но нещата вече са много напреднали. Вече няма връщане. Повярвай ми, не би искал да видиш как светът се движи бързо.

— Защо го правиш? Защо се опитваш да разрушиш цивилизацията? Каква причина може да имаш?

— Това ли ти казаха? Че искам да разруша цивилизацията? — Той се засмя. — Аз искам нещо много повече от това. — За миг кожата му затрептя като крилца на оси. — Остави сферата.

— Не.

Той вдигна пушката към лицето ми и заяви:

— Тогава просто ще те застрелям.

— А аз ще изпусна сферата.

— И какво ще стане? Какво си въобразяваш, че държиш?

Не знаех какво да отвърна. Какво всъщност държах? Диамантът. Тъканта на времепространството. Странна кварцова топка.

— Детектор — каза Брайтън. — Най-великият детектор, създаван някога.

Погледнах го в опит да преценя дали лъже.

— Знаехме, че приятелят ти е попаднал на нещо, затова финансирахме проектите му. Вие сте невероятни. Какви велики неща изобретявате! Не спирате да ме изумявате и ето че най-сетне създадохте онова, което ние не успяхме. И все пак ти все още не разбираш. Тази сфера прави съвършена снимка на времепространството. Всеки протон, всеки електрон, до най-малкия детайл. Видял си я в действие, нали? Технологията за увеличение на образа все още не съществува, но пък самото изображение вече го има. Негативът. Информацията е там вътре, ако знаеш как да я достигнеш. Вие успяхте да засечете точното състояние на всяка квантова частица на километри оттук. Според теб до какво води това? Как реагира по-голямата квантова система? Не може.

— Стига! — извиках аз и вдигнах по-високо сферата.

— Почакай! — рече Брайтън. Обърна се, заговори в ухото на един от мъжете и той излезе от залата. — Ако не искаш да разбереш — продължи Брайтън, — тогава имаме на разположение още една възможност да ти помогнем да вземеш не толкова… разрушително решение по въпроса. — Сините му очи не се откъсваха от лицето ми, когато извика през рамо. — Доведете я!

Един от хората му влезе в стаята, като влачеше съпротивляваща се фигура.

— Попита как сме разбрали, че сте тук — каза Брайтън на Мърси. — Вероятно трябваше да попиташ твоето другарче. Представи си изненадата ни: докато сме ви търсили, вие сте пътували насам.

Тогава разбрах, че вече съм в ръцете им.

Мъжът беше запушил с огромната си длан устата на Джой; с другата я стискаше през кръста и я носеше пред себе си като торба с брашно. Краката й се олюляваха над пода.