Тед Косматка - Потрепващите

— Да — отвърна тя.

Осъзнах, че тук е ролята на Антропния принцип, който оптимизира скоростта на създаване на вселените. Световете, които достигат критичния напредък бързо, ще изпреварят останалите, итерация след итерация, времето се разгръща все по-надолу и надолу. Миг в една Вселена се превръща в ера в следващата. Дали съществува скорост на откъсване? Можеш ли да създадеш вечност вътре в каскадата? Свят след свят, милиони години или милиарди години, нагънати в последните мигове на първичната Вселена?

— Ами Брайтън?

— Той иска да спре каскадата. Около нас има пукнатини, които не можем да видим. Обикновено светът сам се коригира, като избира само онези пътеки, които най-добре служат на целта му.

— Избира?

— Коригира се.

— Не разбирам. Как се коригира?

— Представи си времепространството като скъпоценен камък, а всяка фасета е времева линия. Когато камъкът се обръща, нова фасета улавя светлината. Нашите души са тази светлина. И така ние се местим от фасета на фасета в зависимост от това къде има нужда от светлината ни.

Поклатих глава, но се зачудих що за оптимизации са възможни. Като при базовите матрични кристали на Сатвик, когато се избират най-добрите портове за задачата. Дали може и един свят да прави това? Или цяла Вселена?

Викърс продължи:

— Но сега еберакси е тук и повреденото не може да бъде поправено. Еберакси оплита този свят, затваря времевите линии. Спира корекциите.

— Как?

— Не зная. Това е просто прът в колелата. С всяка изминала секунда ние се отдалечаваме все повече от пътя. Докато…

— Докато какво?

— Един повреден свят не може да съществува.

Погледнах я.

— Това ли иска Брайтън?

— Да.

— Защо?

Тя не отговори, но си спомних думите на Мърси в колата: „Кой може да каже какво иска една змия?“.

— Вероятно мисли, че може да го контролира — каза Викърс — Но ние сме вече твърде далече от пътя.

— В какъв смисъл сме далече от пътя?

— Ти наруши баланса. Вселената е изградена на скрито знание. Как ще функционира обществото, когато е доказано, че част от хората са без души? Съществуват правила. Можеш да знаеш някои неща, но не и други. Светът трябва да се коригира, ако иска да оцелее.

— Но сигурно може да се направи нещо.

— Наближава краят на дните, но все още има шанс. Нещата могат да се оправят само с разрушаването на еберакси. Но дори тогава ще се плати цена.

— Каква цена?

Викърс се взира дълго в мен, преди да отговори:

— По-голяма, отколкото можеш да предположиш. — Тя се извърна и примигна за миг, преди погледът й да се проясни отново.

— Не можем да се борим без теб — казах й аз.

— Стигнахте чак дотук.

— Вече ти казах, извадих късмет.

— Друго не ти трябва.

Тя пак се закашля и този път ми се стори, че никога няма да спре. Дробовете й хриптяха, а бледото й лице порозовя. Когато най-сетне се успокои, дишаше бързо и плитко, очите й лъщяха като стъклени.

— Когато си тръгнем оттук, те ще ни преследват.

— Тогава бъдете заекът късметлия — прошепна тя.

Затвори очи и лицето й се сгърчи, сякаш щеше да се закашля отново. Само че не го направи. Чертите й се отпуснаха.

— Викърс — разтърсих я за рамото.

Тя вече не отвори очи.

Гледах как старецът увива тялото й с одеяло, а после заедно с жената я погребаха под дървото, сякаш по някакво предварително споразумение. След като отъпкаха земята над гроба й, мъжът каза няколко думи — бавно, на испански. Накрая хвана Мърси за ръката и ни поведе към склона. Прекосихме тревата и излязохме на чакълестата алея. Тръгнахме бавно към колата.

Преди да се качим, старецът заговори на английски:

— Не се връщайте.

Не каза нищо повече.

На лицето му нямаше гняв. На лицето му нямаше нищо. И тогава се зачудих дали ще колапсира вълната, ако види резултатите от детектора?

Качих се в колата и запалих двигателя. В ръката си стисках заешкото краче.

Погледнах към косматата буца в дланта си — сега мъничка и суха — и я прибрах я в джоба на ризата си.

Мърси се обади от седалката до мен:

— Хайде да се махаме оттук.

Пътят към ниското възвишение беше буцест и изровен. Зърнах някакво движение с периферното си зрение и когато се обърнах да погледна, видях един заек да скача през тревата.

Продължих, докато не излязохме на асфалтирано шосе, прекосяващо скалистия терен, над който светлината вече изтляваше.

— Къде отиваме? — попита ме Мърси

Спомних си думите на Викърс. А после си помислих за мама.