Тед Косматка - Потрепващите

Сякаш в отговор, през отворения прозорец долетя някакъв звук. Глас на възрастен мъж. Влязох навътре в дневната и отворих завесите зад канапето. Задният двор приличаше на предния. Половината беше зает от вехтории, а другата половина — пущинак. Бурени и трева. На двайсетина метра по-нататък земята се издигаше леко и там се виждаше голям навес от бяло импрегнирано платно и дървени колове. Той заслоняваше маса за пикник. До масата възрастни мъж и жена се бяха привели над работата си. Мъжът бе изгърбен и посивял, жената седеше до него на разнебитен стол от ракита.

— Хора — казах аз. — Но не виждам Викърс.

Мърси застана до мен и надникна през прозореца. Взира се навън доста време, после заяви:

— Тя е тук.

— А тези кои са?

— Хората, които живеят в караваната.

Мъжът сбърчи чело, наведен над нещо, което не можех да видя. Старицата мърмореше тихо и стискаше пожълтял вестник.

— Те не знаят, че сме тук.

— Знаят — рече Мърси. — Ела.

Последвах я по разнебитените стълби и заобиколихме караваната. Дворът отзад беше доста по-буренясал, отколкото ми се бе сторило. По-запуснат. Висока трева и ниски зелени храсталаци. Когато наближихме възрастната двойка до масата за пикник, старецът вдигна глава и каза нещо на испански на жената. Тя се озърна към нас за миг, а в зеленикавокафявите й очи нямаше и помен от изненада, преди да се наведе отново над вестника. Погледнах надолу и видях с какво се занимава мъжът: дърпаше здраво с разкривените си пръсти и покритата с козина кожа се свличаше от плътта като отеснял пуловер. Той дереше див заек. До него на масата имаше огромен касапски нож.

А до ножа имаше още два заека. Единият лежеше право на масата, а другият бе затворен в клетка. Диви зайци, доколкото можах да преценя. Малки машини за бягане с дълги крака и стройни слаби тела.

Единият вече беше изгубил и живота, и кожата си, но другите два още дишаха и червеникавокафявата им козина потрепваше, докато старецът работеше до тях. Ноздрите на заека, който беше по-близо до него, се разшириха.

Старецът взе ножа, отряза кожата при предните крака на мъртвия заек и тя се отдели напълно.

Двамата старци може би бяха семейство или някакви роднини. Мъжът изглеждаше по-възрастен и по-загрубял. Съзвездие от старчески петна осейваше големия му нос.

— Викърс тук ли е? — попитах аз.

Старецът дори не вдигна глава, само махна с окървавената си ръка и тогава видях пътеката. Последвахме я по плавния склон и открихме Викърс да лежи до малко вирче, образувало се между ниските хълмове. Явно в него се събираше водата от възвишенията и тук беше малко по-хладно.

— Успели сте — каза тя и вдигна към нас бледите си зелени очи.

Изглеждаше ужасно. Някога спретнатите й дрехи бяха разкъсани и окървавени. Косата й провисваше на сплъстени от кръв кичури. Тя стискаше нещо тъмно и червено в ръката си, но не можех да видя какво е.

Мърси коленичи до нея.

— Ранена си.

— Хениг не е с вас — рече Викърс. — Значи е мъртъв.

Мърси кимна.

Викърс затвори очи и прие новината със сведена глава. Накрая вдигна пак лице и ме погледна.

— Значи сега оставате само вие — каза тя.

— И ти — обади се Мърси.

Викърс поклати глава. Опита да се усмихне, но се получи страховита гримаса на окървавеното й лице.

— И аз не успях — каза тя. Седна, потрепери от болка и се закашля в окървавения си ръкав. — Хрътките са бързи. Адски изчадия. Как се измъкнахте?

— През линията на прилива — казах аз. — Извадихме късмет.

Тя пак кимна, отвори ръка и тогава видях, че стиска заешко краче. Козината беше покрита с нещо алено. Викърс проследи погледа ми.

— Подарък. Казаха, че носи късмет. — Усмихна се. — Но явно не и на заека. Как мислите, дали за добрия късмет се плаща цена?

— Човек сам създава собствения си късмет — отвърнах аз.

Викърс опита да се усмихне отново.

— Точно така е. — Тя посочи към пътеката, която водеше до масата и старците. — В момента той го създава. — Ножът отряза едното заешко краче.

Викърс протегна ръка към мен, стиснала окървавеното краче.

— Хайде, вземи го. Или си заек, или държиш заешкото краче.

Взех го. Беше по-тежко, отколкото очаквах.

— Ела, помогни ми да се изправя — помоли тя. — Лежа тук от много време.

C Мърси я изправихме на крака и тя закуцука нагоре по възвишението.

— Ето там е добре — посочи към сенчесто място под малко разкривено дръвче. Оставихме я да седне и Мърси се настани до нея. Тревата беше висока и твърда, но се люлееше от вятъра.