Тед Косматка - Потрепващите

Бяхме срещнали подобни каравани през последния ден от пътуването, в покрайнините на градове. Често обградени от боклуци и потрошени коли. Но тази беше насред нищото.

— Не се е променила — каза Мърси.

Отново подкара колата и продължихме бавно по плавно спускащия се склон. Когато наближихме странното парченце земя, успях да огледам по-добре караваната. Първоначалният й цвят можеше да е всякакъв, защото нищо не беше останало от него след борбата със слънцето. Покрит с прах и мръсотия, хромираният й контур беше ожулен до матово от пясъка. Дори прозорците изглеждаха замъглени — сякаш имаха старческа глаукома, сякаш стъклата бяха видели твърде много и не искаха да виждат нищо повече. В двора бяха натрупани вехтории. Малко двуместно канапе лежеше прекатурено на едната си страна. Имаше и две коли, но само едната изглеждаше в движение — познатият сив седан. Колата на Викърс. На предния калник личеше малка вдлъбнатина. Значи все пак беше успяла. Колелата на другата кола бяха потънали в земята и коремът й опираше в червената пръст. Боята й беше избеляла до розово, но вероятно навремето е била червена. Видях и ръчни колички, велосипеди и голяма метална кофа с хлътнали навътре страни.

Предната врата на караваната беше отворена пред лятната жега и мрежата зад нея се люлееше на вятъра.

Мърси спря колата на трийсетина метра от караваната.

Обърнах се към нея и видях на лицето й страх. Тя не искаше да продължава.

— Какво е това място?

— Последното убежище — каза тя. — Тук Викърс е довела Хениг, за да го излекува.

Седяхме в колата. Двигателят затихна.

— Не изминахме целия този път само за да спрем сега — казах аз.

Тя поклати глава.

— Колата ще остане тук, в случай че нещо се обърка.

— И какво, ако се обърка?

Тя помълча малко, обмисляше думите ми.

— Може би един от нас ще успее да се добере до колата. Погледнах я.

— Не мисля, че има значение къде ще паркираме.

Тя не искаше да приближава колата до караваната, но нямаше и причина да не го прави.

— Всичко ще бъде наред — казах й, излъгах я, разбира се. Не можех да зная какво ще бъде.

Тя посегна към бутоните за прозорците.

Беше три часът и най-страшната жега тепърва предстоеше, но и сега въздухът, който нахлу през прозорците, беше нетърпим. Температурата бе поне четирийсет градуса. Представях си какво е в караваната.

Мърси пак завъртя ключа и колата пое леко напред. Спря в сянката на огромното дърво и след като изключи двигателя, посегна под шофьорската седалка и извади пистолет. Пъхна го в колана на гърба си и дръпна отгоре тениската си.

Когато отворихме вратите на колата и излязохме навън, горещ бриз вдигна мокрите от пот кичури от челото ми. Беше като в пещ и вятърът носеше праха на пустошта.

— Хайде — казах аз.

Тръгнахме по пътеката към караваната. Стара поне няколко десетилетия детска метална люлка скърцаше от бриза. Едната й верига беше покрита с ръжда, а другата бе скъсана и лежеше на земята. Пантата скрибуцаше, докато вятърът движеше избелялата от слънцето дървена седалка.

— Викърс нямаше да оцелее толкова дълго, ако беше невнимателна — каза Мърси. — Или ако не съзнаваше слабите им места.

Изкривените стълби към предната врата не изглеждаха по-млади от люлката. Бяха сковани от посивели от слънцето летви.

Мърси трябваше да затвори мрежата, за да може да почука.

— Ехо? — извика тя и почука по замъгленото стъкло.

Не се чу отговор.

— Има ли някой?

Тя отвори мрежата и влезе.

Отвътре караваната не изглеждаше по-добре, отколкото отвън. Килимът беше протрит в пътечка между канапето и кухнята. Малък телевизор стоеше върху по-голям в дневната. Там имаше и сиво, прокъсано канапе. Масичка за кафе. Евтини стъклени дрънкулки, подредени по лавичка близо до входната врата — керамични кученца, котенца и слончета. Видях и разпятие на стената. После още едно. Статуя на Дева Мария стоеше на пост на страничната масичка до канапето. Из цялото помещение стратегически бяха разположени фигурки на светци от всякакви материали и в най-различни размери. Някои бяха пластмасови, като онези, които можеш да видиш на таблото на кола. Други бяха по-големи, от глазирана керамика и рисувани на ръка.

— Ехо? — извика отново Мърси.

В другия край на коридора видях отворената врата за спалнята. Леглото беше разхвърляно. Яркобял чаршаф се спускаше към пода. Но караваната беше празна. Тук нямаше никого.

— Викърс, къде си?