Тед Косматка - Потрепващите

— За кое?

— За матрьошките, загнездените една в друга вселени. Краен обем, но безкрайна повърхнина.

— Не разбирам от физика. На мен Викърс ми разказа друга история.

— Каква?

— За един остров. Най-красивото място, което можеш да си представиш. То не се променяло, докато един ден до бреговете му не достигнали плъхове.

— Плъхове ли?

Тя кимна.

— Няма значение как са се добрали дотам. Важното е, че са стигнали. Тези плъхове били различни от другите животни и щели да нарушат хармонията, ако не ги обуздаят. Трябвало да бъдат контролирани, разбираш ли?

— Да.

— Затова онези, които управлявали острова, се опитали да контролират плъховете, но плъховете били твърде бързи. Опитали с капани, но плъховете били твърде умни. Затова решили да пуснат хищници, които да изловят плъховете. И така се стигнало до пускането на змиите на острова. Големи отровни змии, които можели да убият плъховете само с едно ухапване. Според теб какво се е случило?

— Змиите не са свършили работа.

Тя кимна.

— Змиите се промъкнали дълбоко в сърцето на острова и правели това, което правят всички змии, затова островът се сдобил с две напасти. Според теб управниците спрели ли са дотам?

— Предполагам, че не.

— Не, не са спрели. Довели нов звяр, който да реши проблема. Коварната мангуста. По-бърза от змия. По-умна от плъх. Докарали ги с кораби и ги пуснали на свобода. Какво се е случило според теб?

— Те не избили змиите.

— О, избили са част от тях. По-бавните и по-слабите. Започнала война. С времето мангустите също се превърнали в проблем, не по-малък от змиите и плъховете. И много змии умрели, както и много мангусти, а около тях се щурали плъховете. Затова законът бил променен — неотменим декрет за вечни времена. Никакви мангусти повече. Никакви външни твари. Ерата на чудесата приключила. Нищо ново нямало да бъде допускано на острова. Пазителите му си измили ръцете и казали: „Което ще бъде, ще бъде“.

— И Брайтън е змия?

— Змиите са си змии. Аз говорех за един остров.

Шофирах в мълчание доста дълго, накрая попитах:

— И какво иска змията?

— Кой може да знае какво иска една змия?

— А какво искат мангустите?

— Те всички вече са мъртви.

— А плъховете, какво искат те?

— Плъховете искат онова, което всички плъхове искат — каза тя и обърна лице към изгряващото слънце. — Просто да оцелеят.

Денят пак донесе жега. Мърси предложи да ме смени зад волана, но аз отказах.

— Поспи малко. Ще се справя.

Когато спряхме за почивка, пийнахме вода от една чешмичка и използвахме тоалетната. Открихме на картата къде се намираме. Вие сте тук , гласеше надписът. Ниски хълмове ни опасваха и от двете страни. Очите ми в огледалото изглеждаха зачервени и изморени. Три часа , казах си. Още три часа и щях да си почина. Опитах да включа телефона си, за да проверя дали работи картата, и видях, че още е влажен от солената вода. Успях да го включа, това беше обещаващо, но иконите не работеха. Бях чувал, че ако го сложиш в торба с ориз, понякога върши работа, но аз нямах ориз, затова го хвърлих на таблото на колата с надеждата, че слънцето ще го изсуши.

Мърси спеше.

Теренът тук не се поддаваше на описание. Сухи, безплодни скали. Разседи и възвишения. Яркочервени стени се издигаха и спадаха в далечината. Камък, оформен от вятъра като вълна. Тук нямаше планини, само странни плата, на които земята сякаш се събираше. Това беше сухият под на земята, издигнал се на стотици метри в небето, като че ли самият Бог не бе успял да реши как точно да я подреди.

Пътят се виеше през низините между тези плата — едничката проходима ивица, която лъкатушеше между възвишенията. Тук-там шосето се превръщаше в мост, надвиснал над дълбоки пропасти. Друг път пък сякаш плъзваше по дъното им, а стените на каньона се издигаха от двете ни страни. Това беше разбунтувана земя. Зачудих се какъв ли е бил тук животът на първите заселници. Колко ли хора са стигнали до това място само за да открият, че няма път напред, слънцето напича безмилостно, но вече няма и връщане.

Жегата помътваше мислите ми. Или просто имах нужда от сън.

Карах толкова бързо, колкото смеех, но когато отново погледнах таблото, скоростта бе паднала на осемдесет километра в час. Натиснах газта и ускорих отново, въпреки това не успявах да задържа скоростта. Някак си бях изгубил контрол над нея. Бях изгубил контрол над живота си.

На задната седалка Мърси изпъшка, после затихна и заспа отново. Беше толкова тиха, че поглеждах назад, за да видя дали диша. Гърдите й се надигаха и спадаха като земята около нас.