Тед Косматка - Потрепващите

— Ударих го, докато се измъкваше.

Облегнах се на седалката. Не исках да говоря повече. Умората ми се засилваше. Обърнах се към прозореца и се оставих на познатия ритъм на кораба. За първи път от много години излизах пак в морето. За първи път след смъртта на татко. Корабът се люлееше по вълните.

Мърси затвори очи. Минутите минаваха и аз реших, че е заспала. Лицето й беше обърнато към мен като гладка, спокойна маска. Съвършено ангелско лице. Зачудих се какво ли сънува. Миналото си? Черни ангели, странни чудовища?

Погледнах през прозореца, докато фериботът се люшкаше по вълните. Вятърът навътре в океана беше по-силен. Светлините по отсрещния бряг вече се виждаха. Още един залив, още един град.

След няколко минути гласът й ме изненада:

— Те няма да спрат. Те няма да спрат, докато не ни заловят.

Стъклото тракаше от вятъра. Затворих очи и опитах да прочистя главата си. Изтощението се спускаше като лепкава мъгла. След малко се унесох в сън.

Докато плаваш, научаваш някои истини. Не ти трябва малка лодка навътре в морето. Не ти трябва голяма лодка на пристанище. Нашите собствени проблеми с това бяха станали легендарни — „Регата Мари“ се люлееше силно, докато татко я насочваше към място й на пристана.

Повечето хора обичат ясното време. Слънчеви дни, лек бриз. Татко обичаше бурите. Поройните дъждове.

Сред моряците се говореше за онази, която те поваля. За вълната с твоето име. Като стареца, който един ден ни помогна да вържем въжетата за пристана — две бири в сенчестия кокпит и той започна история за „Северняка“, първата му лодка, изгубила се в буря, когато бил още съвсем млад. Морето се било развилняло, но все пак се плавало в онзи ден, каза ни той, докато не дошла голямата вълна. Истинска планина, зачената в буря на хиляди километра оттук. Тя прекосила цял океан, докато не го открила, завъртяла го, накъсала платната му, натрошила мачтата. Вълната с неговото име.

Когато някой моряк изчезне, бреговата охрана следва определени процедури. Специален списък. Някои кораби изчезват, а после са изхвърляни на брега. Други потъват право към дъното. И никой не ги вижда отново. Изличени от света.

Беше твърде болезнено да гледам стария запис.

Запис на татко като момче, което тича по пясъка. Малко момченце с кестенява коса, непознато. Докато не се усмихне.

И в тази усмивка можеш да видиш него.

То е на същия този плаж. Камъните стърчат като отломки от корабокрушение, неизменни, сякаш са били там винаги и винаги ще бъдат. Сякаш татко е бил момченце едва вчера и е тичал по пясъка с тази широка крива усмивка. Записът е машина на времето. И лъжа. Защото не можеш да го върнеш.

Тази искра вече е изчезнала от света.

Когато татко изчезна, бреговата охрана започна търсене. Определиха периметър и установиха квадранти.

Накрая го откриха на километри навътре. И двете платна били вдигнати по време на буря, а той — пиян от дни.

Мисля, че се е опитвал да се изгуби. Но морето не го е приело.

Тогава цирозата му беше напреднала вече. Черният му дроб си отиваше, както и зрението му.

— Няма слепи моряци — каза ми той.

А мама се криеше зад защитните стени на отрицанието.

— Той се подобрява — казваше тя, когато той плаваше сам.

Помня някои неща от онзи последен ден. Начинът, по който изглеждаше кожата му — на петна и нездрава. Като на восъчна кукла. Лекарите му бяха казали, че ако пие отново, ще умре, но някаква част от него трябва да е подозирала по-вероятната истина: че вече е умрял. И нищо не може да спре това. Цирозата беше стигнала твърде далече.

И така, той излезе една сутрин, за да иде в офиса.

По-късно чух фрагменти от останалото. Малки капчици информация, пръснати през следващите години.

Мисля, че тя може би щеше да е добре, ако не го беше открила. Мисля, че всичко можеше да бъде различно. Просто лош късмет.

Той оставил куфарчето си у дома и когато не се върнал за него, тя решила да отиде до офиса, за да му го занесе. Или пък я е водило някакво странно предчувствие. Така и не научих подробностите. Просто парченца оттук-оттам. И една дума — пистолет, — повтаряна отново и отново.

Тя зърнала колата му, докато карала надолу по Уестърн авеню. Можела е да отмине, в деветдесет и девет процента от случаите щеше да го направи. Нямало е причина да се озърта в тази посока, освен за да види водата. Но заровете са се завъртели именно на онзи стотен път и вместо да отмине, тя е погледнала към водата и е видяла колата му, паркирана близо до пясъка. Паркинг с изглед към океана.