Тед Косматка - Потрепващите

Грабнах раницата и хукнах.

Склонът беше стръмен и аз се спуснах по него сред вихър от листа и вейки. Издълбах коловоз с тялото си надолу. По дъното на клисурата имаше пресъхнало корито на поточе, осеяно с камъни, и аз тръгнах по него. Проврях се под един дънер и се спуснах на по-ниското ниво на потока до нещо, което в по-влажни времена бе представлявало дълбок два метра водопад, а сега беше само каменен праг. Легнах по корем на камъка и се прехвърлих от корниза. Коритото на реката вече се изравняваше отново, когато чух хрътката на върха на хълма. Блъскаше се в оградата. Зачудих се дали мрежата е издържала. И дали хрътката може да се катери.

Прескочих още един дънер в клисурата и едва не пропаднах в дупка. Слънцето беше високо вече, но сенките тук долу още бяха дълги. Клисурата почти тънеше в мрак.

Първо усетих миризмата, а после го видях. Миризмата на риба, сол и океан.

Спомних си думите на Мърси: „Ако извадиш късмет и няма прилив“.

Тръгнах през гъстата растителност, която покриваше пресъхналото корито.

Някъде горе оградата издрънча отново. Нещо се опитваше да я прескочи. Замолих се мрежата да издържи. Или поне склонът да се окаже препятствие.

Когато бях дете, баба и дядо имаха огромно куче, ирландски сетер, с който си играех в задния двор. В двора не можех да се меря с него — четири крака са по-бързи от два. Но съвсем друго нещо бяха стълбите към мазето. Тогава научих една много странна истина: когато се спускат по стръмен склон, четирикраките не са по-бързи от хората. Понякога са дори по-бавни.

Прескочих малка канара и хукнах по речното корито, като разтварях гъстата растителност с ръце. Когато оставаха няколко крачки до пясъка, примигнах и спрях да си почина. Огледах се и внезапно видях края на приливната зона — огромно, лъскаво, тъмно поле от песъчлива кал.

Краката ми оставяха дълбоки следи по гладката повърхност. Бях се измъкнал.

След часове тук щеше да има три метра вода, но за момента морското дъно се простираше голо пред мен. В далечината, отвъд калта, се издигаше зелен горист хълм, реципрочно изображение на хълма, по който бях слязъл. И аз се отправих натам.

Заливът беше широк към осемстотин метра, тясна низина между хълмовете, където океанът се промъкваше при прилив.

Поточета вода свързваха плитки басейни и аз много внимавах къде стъпвам по хлъзгавата кал. Прегазих няколко поточета — някои бяха по-дълбоки и по-широки от другите и се кръстосваха в сложна шарка, която се подновяваше с всеки отлив. Затова трябваше да напредвам внимателно, иначе щях да се озова затънал до колене в студена вода, повлечен от течението. Водата беше ледена. А миризмата на морска сол — много силна.

Заобиколих един особено дълбок поток, за да открия мястото, където се разлива и разширява, та да мога да го прекося, и точно тогава видях стъпките. Насочени насам от същата география — доста по-дребни следи по тинестото дъно.

Разгледах ги по-отблизо. Бяха пълни с вода и вече обезформени, но ми се сториха точният размер. Следи на жена или дребен мъж. Можеха да са оставени преди минута или преди час, но когато се вгледах напред, не видях никого.

Прекосих потока там, където го прекосяваха и стъпките, и ги последвах още стотина метра, докато не стигнаха до място, където пясъкът свършваше и едно блуждаещо ручейче морска вода бе изгладило земята като с гума. Продължих, но някакъв звук привлече вниманието ми. Нещо зад мен.

Обърнах се и в този миг хрътката изскочи от дърветата в далечината и полетя с подскоци по тинята. Задните й крака вдигаха огромни пясъчни опашки с всеки скок — бели облачета пяна се издигаха там, където предните й лапи се удряха в мократа тиня. Ако не е била по-бърза от човек при слизането по склона, на този терен със сигурност щеше да навакса. Скоро щеше да ме настигне.

Обърнах се и хукнах. Отпред няколко поточета се сливаха и аз нямах време да потърся сигурен брод. Нагазих във водата — първо до колене, после до хълбоци и течението ме повлече надолу. Дъхът ми секна от студа, който стягаше като в менгеме гърдите ми. Продължих още петнайсетина крачки, после двайсет, почти го преполових — но водата стигна до раменете ми и раните ми запариха като пожар от солта. Усетих как дъното изчезва под краката ми и главата ми потъна под водата — а после заплувах. Студената вода смразяваше лицето ми. Неволно изпъшках. Соленият вкус никога не се забравя, ако си бил веднъж в океана.

Плувах с всички сили. Течението беше силно, водата се изтичаше от безкрайния басейн на прилива и ме завличаше със себе си, заплашваше да ме отнесе в морето. Запитах се дали това се беше случило и с Мърси. Дали сега е някъде там, в дълбините? Или е успяла да прекоси?