Тед Косматка - Потрепващите

Изправих се.

Първо се появи ръка — дълга, червена, покрита с кръв — и задрапа към ръба на тръбата. После се показа и другата, още стиснала окървавеното парче метал. След това излезе темето му, докато той се издърпваше напред и се измъкваше от адския си затвор.

Когато се извърна, видях, че лицето му е разкривено от ярост и покрито с мръсотия. Втренчи се в мен.

Аз вдигнах високо тръбата — заел поза на палач. Той се опитала реагира, но не му дадох време. Стоварих металната тръба върху темето му с всички сили, които можах да събера.

Чу се отвратителният звук на строшена кост. Ударих го отново и той потрепери — тялото му се гърчеше в спазми, а от раната на главата му пръсна кръв; ударих пак и пак, и пак.

Удрях го, докато тръбата в ръката ми почервеня напълно.

Удрях го, докато тялото му увисна и се изсули от тръбата. А после го удрях, докато вече не можех да вдигам ръка и светът се размаза пред очите ми.

Вгледах се в Боаз. Разцепен череп. Счупен врат. Нито помен от другата му, странната му природа. Не се чуваше жужене на оси. Нямаше потрепваща зора.

Зрението ми се проясни.

Не бях убивал живо същество, откакто с татко ходехме за риба. Зачаках реакцията. Зачаках да почувствам нещо след убийството на човек. Но нищо не се случи. Хвърлих тръбата в прахта. И тогава осъзнах, че не вярвам, че съм убил човек. Това беше нещо друго.

Поех тихо през сградите, като използвах дупките в стените. Частица, преминаваща през процепи. Дробовете ми горяха от всичкия прах, който бях вдишал, затова спрях и тихо се закашлях в сгъвката на лакътя си, като изхрачих гъста черна храчка. Продължих напред. Колко време беше минало? Не знаех.

Едва не се препънах отново в тялото на Хениг, под него имаше червеникава кал. Очите му се взираха в небето някак неубедени. На десетина крачки по-нагоре открих раницата му. И продължих да вървя, като се ослушвах внимателно.

Плъзнах се тихо през още една дупка и прекосих поредната сграда. Светлината струеше косо през пролуките в покрива и създаваше златни басейни по покрития с отломки под. Избирах внимателно пътя си и заобикалях падналите от тавана ламарини.

Отне ми секунда да осъзная къде се намирам.

Оловният топуз висеше неподвижно в края на жицата си, на сантиметри от пода. Махалото бе спряло. Всички гвоздеи бяха съборени. Приближих се до топуза и погледнах към тавана, където жицата се губеше в мрака.

После продължих да вървя.

В другия край на сградата спрях до пролуката между вратите и надзърнах навън. Това бяха огромни врати на хангар, високи към три метра и широки шест метра. Бяха открехнати — процеп точно колкото да мине човек.

Зад тях се простираше чакълестата алея, която извиваше наляво. Вдясно се намираше обраслият с треви и храсти терен, където бяхме събирали дърва. След него пък се издигаше хълмът, а в далечината се виждаше оградата.

Прекосих възможно най-бързо откритото пространство. Сред тревата и храсталаците се натъкнах на основите на още по-стара сграда. Едната й стена съвсем липсваше, но другите се издигаха почти на метър, не по-високи от тревата. Опрях гръб на порутения зид и стаих дъх. Тогава чух ръмжене и видях в далечината Брайтън да стои между две сгради. Сакото му беше изцапано.

За миг той сякаш потрепна на слънцето в опит да бъде две неща едновременно. Зад него видях хрътката, която душеше въздуха. Черната козина зад главата й беше настръхнала, както не бях виждал ни едно куче да настръхва. Краката й сякаш потрепваха като мараня и очите ми пак започнаха да играят номера. Бях извадил късмет с Боаз, но с хрътката нямах никакви шансове. Ако ме настигнеше, щеше да ме разкъса, както беше разкъсала Хениг.

Продължих приведен към оградата, с надеждата, че се движа по вятъра. Когато стигнах до нея, приклекнах и погледнах нагоре. Ръждясало парче от бодливата тел висеше безвредно към тревата. Ако опитах да я прескоча, щях да съм изцяло видим за тях. На този хълм всичко изпъкваше съвсем ясно. В долната си част обаче мрежата потъваше дълбоко в бурените и в почвата. Нямаше как да мина оттам. Не и без да копая, а нямах време за това.

Вдигнах глава, за да видя къде са Брайтън и хрътката, но не ги открих никъде. Сигурно бяха влезли в някоя от сградите или се спотайваха сред тревата и се озъртаха в очакване на движение. Можеше да са навсякъде.

Нямаше смисъл да се бавя. По-добре нямаше да стане.

Прехвърлих раницата през оградата и започнах да се катеря.

Люспи ръжда полепваха по ръцете ми, докато се издърпвах нагоре, и дори се осмелих да погледна назад. В далечината между сградите видях кучешка глава да се извръща — хрътката ме забеляза точно когато прехвърлих крак над оградата и се спуснах от другата страна.