Тед Косматка - Потрепващите

Той изрева и сякаш се разпадна — звук като от хиляди жужащи оси, — очите ми отказваха да видят онова, което не можех да разбера.

Отдръпнах се рязко, но протегнатата му ръка сграбчи моята и ме задърпа. Аз се извъртях, пак замахнах с парчето метал и след миг то изчезна от юмрука ми. Отдръпнах се по-дълбоко в тръбата.

Една ръка се провря вътре, посегна към лицето ми и докосна косата на челото ми, докато аз трескаво се издърпвах на лакти в тръбата. Крещейки от ярост, Боаз ме последва. Той беше по-едър от мен, но все пак се навря в тръбата — а аз се избутвах назад възможно най-бързо и усещах как тръбата се плъзга под мен; тогава ми хрумна, че това би била ужасна смърт — заклещен и задушен на някой завой на тръбата, откъдето няма да мога да се измъкна обратно. Опитах да извърна глава и да видя какво има зад мен, но не виждах нищо покрай тялото си. Само мрак. Боаз беше наврял вече рамене в отвора и затули светлината. Притискаше се и драпаше напред, пухтеше като локомотив в тясното пространство. Последва внезапна тишина, а после рязко движение, когато той легна по корем и в тръбата проникна светлина. Видях за секунда сребърен проблясък в очите му като на котка нощем.

Деляха ни шест метра.

Той се усмихна. Тъмнината си играеше със зрението ми — ръцете му сякаш се разтеглиха, а дългите пръсти заприличаха на остриета. Представих се как се забиват в лицето ми, изтръгват очите и разкъсват гърлото ми. Тогава видях, че не пръстите му са остриета, а той стискаше в ръката си моето парче метал. — Хванах те, малък мишок такъв — изсъска Боаз.

Ето така изглежда лудостта. Концентрирана до съвършената си, твърда като диамант есенция. Парченце въглен, притиснато под тежестта на цялото съществуване.

Заиздърпвах се назад възможно най-бързо и се опитвах да не мисля как ще свърши всичко това.

Усмивката на Боаз ставаше все по-широка, а тялото му се издигна и запълни тръбата — потопи ни в мрак.

Наполовина пълзях, наполовина се плъзгах навътре в калната и гладка тръба. Времето сякаш изгуби смисъл в мрака.

Стържене на стомана. Три метра. Шест метра. Моето накъсано дишане.

Краката ми се удариха в нещо и сърцето ми започна да бумти в гърдите, когато осъзнах на какво съм се натъкнал — тръбата завиваше.

Започнах да ритам с крака, за да открия отвора. И го открих.

Реших, че тръбата завива надясно или наляво, но не извадих такъв късмет.

Тя извиваше надолу.

Извъртях се, колкото можах, извих гръб и усетих как кожата по пищялите ми се свлича, после хълбоците ми преминаха през извивката и последва миг на паника. Миг, в който почувствах как гравитацията ме сграбчва, и се застопорих в тръбата с ръце, за да се задържа. Не знаех колко дълбоко стига тази тръба. Можеха да са три метра или пък цял етаж, дори повече, ако беше свързана с някаква подземна канализация. Тази мисъл ме накара да настръхна. Нямаше да има връщане нагоре. Ръцете ми се изплъзваха и аз чух собственото си пъшкане, когато се притиснах по-плътно до стоманата, за да не падна.

Драскането пред мен затихна. Боаз беше спрял да се движи.

— Какво става, мишленце? — В тръбата гласът му странно се разкривяваше. Звучеше като лудост. — Да не стигна до края на тръбата?

Очите му сякаш пак проблеснаха в мрака, но това беше невъзможно. Далечната светлина зад него го превръщаше в тъмен, помръдващ силует.

Сега се намираше само на три метра от мен. Макар че беше толкова огромен, пак бе успял да ме настигне. Промени позицията си и светлината също се промени — заструи над раменете му. Тогава видях, че той присвива очи. Сякаш внезапно бе разбрал.

Хвърли се напред.

В мрака усетих как ръцете му посягат към мен.

Нямаше време за мислене. Отпуснах рамене. Коремът ми задра по дъното на тръбата, а краката ми увиснаха надолу — и почти успях. Почти.

Една желязна ръка ме стисна за предмишницата.

Изкрещях и се извъртях, но хватката му беше твърде силна, усетих как ме издърпва обратно. Заритах с крака, опитвах да се захвана за нещо в тръбата, а железните пръсти потъваха все по-дълбоко в плътта ми. Другата му ръка се спусна, стиснала металното парче, и замахна към лицето ми — към очите ми, — затова аз сведох глава, за да поема удара с темето си и забих колене да се задържа. Усетих как метала удари в костта. Боаз ме издърпа. Това беше трудна работа, да издърпаш голям мъж, заклещен в тръба, но той беше много силен и аз почувствах как топла кръв шурна по лицето ми от мястото, където пръстите му бяха разкъсали кожата на ръката ми — беше като да те издърпват към витло на вентилатор, защото той ме сечеше със стоманата по главата и пищеше от гняв. Аз притиснах възможно най-силно колене към тръбата, но той ме дърпаше все по-здраво и накрая ме дръпна така бързо и рязко, че рамото ми изскочи от ставата.