Тед Косматка - Потрепващите

След две минути открих Викърс. Видях я да се крие до една стена в края на двора. Слънцето хвърляше къси сенки зад сградите, затова минах зад купчина отломки, за да не излизам на открито. Руините наоколо ми се сториха познати и аз осъзнах къде се намирам — тук събирахме дърва. Оградата беше на стотина метра отвъд високата трева, горе на хълма. След толкова тичане отново се бях озовал почти там, откъдето бях тръгнал, на стотина метра от лагера.

Някъде напред по изровения път нещо помръдна.

Викърс се приведе, залепила гръб за стената. Носът й кървеше. Главата й също беше цялата в кръв. Очите й бързо оглеждаха сградата, стрелнаха се към мен и аз отворих длан — съвсем леко движение, но тя го забеляза. Понечи да се отдели от стената, но аз й махнах да се върне.

Брайтън идваше.

Тя остана на мястото си.

Брайтън вървеше бавно между сградите и бледите му очи претърсваха сенките. Моите се насълзиха и аз примигнах под косите лъчи на слънцето, когато тревите се разлюляха от вятъра. Зад Брайтън по изровения път идваше още някой.

— Боаз — чух се да прошепвам.

Осъзнах, че ще излязат точно пред мястото, където се криеше Викърс. Нямаше как да не я видят.

Докато те приближаваха, тя се притискаше все по-плътно до стената, лицето й беше безизразно. Оттам не можеше да ги види, но чуваше скърцането на чакъла под краката им.

Деляха ги десетина метра.

Помахах й предупредително, но тя не ме видя. Така или иначе, нямаше къде да иде.

Шест метра.

„Обърни се — казах си, — обърни се и се махай.“

Три метра.

— Мамка му! — изпъшках.

Излязох от скривалището си зад купчината отломки и направих три крачки към поляната. Вдигнах пушката и се опитах да видя онова, в което се прицелвах — наистина да го видя — ручейчета черна светлина потрепваха около тялото му като криле на хиляди жужащи оси. Дръпнах спусъка.

Пушката подскочи. Гърмежът беше оглушителен.

Куршумът ужили лявото рамо на Брайтън, отнесе парче плат и след миг от стената зад него се вдигна облак прах. Той погледна с изненада към рамото си. После се обърна към мен и изрева — нечовешки вой от ярост и болка.

Хвърлих празната пушка и побягнах.

Хукнах към дупките.

Единствената ми надежда беше да набера преднина и да я поддържам. Влетях през първата дупка с пълна скорост и се озовах в сградата. Когато погледнах назад, срещнах погледа на Брайтън.

Прескочих купчина отломки и зърнах парче винкел да стърчи от бетона. Дръпнах го силно и то излезе. Сега вече се чувствах въоръжен. Все някак въоръжен. Прекосих помещението и докато се провирах през следващата дупка в отсрещната стена, се обърнах назад.

Внимателно прецених хвърлянето.

Чували сме истории за всякакви силови подвизи — хора вдигат коли, за да спасят близък, когато във вените им нахлуе адреналин. Хвърлих винкела с цялата си сила, като се целех в тясната дупка, през която той щеше да влезе. Видях как се ококори при вида на летящия винкел, видях шока и болката, когато металът се удари в гърдите му, видях и как опита да се извърти, но инерцията го понесе, раненото му рамо се удари силно в стената и той падна.

Това беше достатъчно и аз бързо изчезнах от погледа му, като завих веднъж, после още веднъж, трети път и съвсем се загубих из лабиринта от коридори. Свивах вляво, после вдясно, лутах се, докато не излязох до огромна товарна рампа.

Видях метална стълба на стената и не се поколебах. Заизкачвах по две стъпала наведнъж. Тук сградата беше по-висока и стълбата ме отведе чак до гредите на тавана.

Металното мостче се тресеше при всяка моя стъпка, затова спрях и се обърнах. Стаих дъх. Погледнах към помещението долу и зачаках с надеждата, че преследвачът ми някак ще пропусне стълбата. С надеждата, че няма да погледне нагоре.

Няколко секунди изминаха, преди Брайтън да се появи в халето.

Беше съвсем тихо, докато той оглеждаше празната товарна рампа. И тишината сякаш го обърка. Той огледа ъглите. После бавно извърна глава нагоре. И се усмихна.

— Ето къде си бил.

Хукнах по мостчето към вратата отсреща и се озовах в друго помещение. Тук имаше тръби и котли, огромни празни казани и изкривени метални парапети.

В другия край на малката стая видях врата, а след нея още едно стълбище — това водеше надолу и аз замалко да хукна по него. Но знаех, че няма да успея да му избягам. Той щеше да ме хване и убие. Затова просто се спотаих в сенките. Когато достигнеш до предела на борбата или бягството, има една последна възможност. Да се скриеш . Наврях се зад един от големите стоманени казани в ъгъла — до огромна отточна тръба, която зееше между две от машините.