Тед Косматка - Потрепващите

Зачаках.

Тичащите стъпки приближаваха. Влязоха в стаята, спряха, после я прекосиха до другия край.

Продължавай. Слез по стълбите.

При вратата стъпките секнаха отново.

Моля те. Затворих очи. Откъснах се от самия себе си. Аз не бях там.

Изминаха три секунди. После пет.

След това стъпките продължиха, поеха надолу по стълбите и се отдалечаваха все повече.

Най-сетне изпуснах дъха си, сърцето ми още бумтеше. Брайтън си беше отишъл.

Изчаках да чуя нещо. Каквото и да е. Зачудих се дали Мърси е оцеляла. Дали са я хванали.

Тогава наистина чух нещо, тих звук, но от другата посока. Почти можех да си представя, че не го е имало. Започнах да броя. Звукът не се чу повече. Три, четири, пет… Когато стигнах до десет, се наведох напред. Проточих врат, за да огледам стаята, но там нямаше нищо. Никого.

Подадох се още малко. И се ужасих от шума, който вдигнах, докато сурках колене по пода.

Стаята беше сумрачна и мръсна; не виждах какво има зад казана в центъра — само слабата светлина, която се процеждаше през отворените врати и през дупките в тавана.

Двайсет и пет, двайсет и шест, двайсет и седем…

Още броях. Продължих до шейсет, преди да се раздвижа, а познатият ритъм на числата ми носеше утеха. Хвърлях числа срещу мрака, както когато бях дете.

Запълзях по пода около казана, а хълбокът ми закачи нещо и се чу звук, който изкънтя твърде силно в ушите ми. Когато се осмелих да погледна, сърцето ми се качи в гърлото.

Брайтън си беше отишъл, но на прага стоеше друг мъж.

Още едно познато лице.

Неспокойните очи на Боаз претърсваха сенките.

— Излез, излез, където и да си — рече той.

Същият глас от онази вечер в ресторанта — с едва доловим акцент, който не можех да определя.

Замъкнах се бавно назад около казана, докато вече не го виждах. Обувките му захрущяха по пода, а аз се притиснах още по-плътно до стената и опитах да се свия. И все пак бе само въпрос на време. Осъзнах, че вероятно ще умра в тази стая.

— Ерик — чу се пак гласът. — Знам, че си тук.

Стъпките поеха към центъра на стаята.

Отдръпнах се още по-навътре в ъгъла и точно тогава усетих как нещо закачи крака ми. Краят на отточната тръба, която стърчеше между един казан и огромна помпа. Беше широка шейсет сантиметра. С радиус на автомобилна гума. Малка автомобилна гума. В друго време, преди разрухата, тя сигурно е била свързана с казана и по нея е изтичало онова, с което са го пълнили. Но сега казанът беше отместен, празен и почти разпаднал се, а тръбата — оголена. Огледах я критично и започнах да пресмятам. Щеше да е доста тесничко, но не и невъзможно. Раздвижих се бързо и понечих да се навра в тръбата с главата напред, но ужасът от това ме спря. Адска чернота. Затова се извъртях и пъхнах първо краката си, като внимавах да не вдигам шум. Тръбата беше широка точно колкото да се провра. Отвътре беше гладка и покрита със слуз, и аз се зачудих какво ли вещество е текло по нея. След това реших, че не ми трябва да знам.

Стъпките на Боаз изхрущяха отново.

Дали ме беше чул?

Не смеех да помръдна.

Стъпките приближиха, заобикаляха казана.

— Видях те да се качваш по стълбата — каза той. — Но не слезе.

Видях краката му, обути в широки панталони. Носеше кожени планинарски обувки. Краката се приближиха и го доведоха от другата страна на казана, а после и в ъгъла.

— По принципа на изключването, излиза, че още си тук.

Той се наведе към ъгъла и ръката му мина покрай тръбата на сантиметри от лицето ми.

— Защо се криеш, малка мишко? Твоят приятел Стюарт не се криеше така.

Усетих как изстивам отвътре. Стюарт. Боаз беше толкова близо, че можех да го докосна.

— Той храбро си взе лекарството — добави той.

Ръката му се люшна пред отвора на тръбата. Голяма ръка. Бяла. С поддържани нокти. Ръка на бизнесмен.

— Трябваше да го видиш на билярдната маса. Толкова много кръв.

Тръбата сякаш ме притисна. Дали лъже? Догади ми се. Това вече беше твърде много. Първо Сатвик, сега и Стюарт. И то заради мен. Съсипвах всичко, до което се докосвах. Пак стаих дъха си. Посегнах назад покрай тялото си и напипах в джоба си студения метал.

Бледата ръка пак се люшна и изчезна. Краката се отдалечиха. Вече не го виждах.

Сърцето ми още бумтеше лудо.

Последваха три секунди пълна тишина. Мракът в тръбата. Внезапно движение и главата на Боаз се появи пред очите ми.

— Ето къде си бил!

Забих в лицето му препънатото парче стомана.