Тед Косматка - Потрепващите

Тръгнах към най-близката сграда и се озовах в някакъв хангар. Щом влязох вътре, се насочих право към най-тъмните сенки с надеждата да се скрия сред тях. Къде бяха останалите? Прималя ми. Главата ми се маеше. Когато вече нямах сили да тичам, се свлякох до една купчина отломки и се сврях до стената.

Зрението като че ли ме изоставяше, сякаш не получавах цялата информация от очите си. Като при мозъчното сътресение след пожара. Чух изстрел. После още един. Писък в далечината. През отворената врата на хангара видях как Хениг тича между сградите. Лицето му беше окървавено, а очите — обезумели.

Хрътката го гонеше. Или поне трябваше да е хрътката.

Тя беше черна и лъскава като ротвайлер, но много по-голяма, не бях виждал такова куче — не можех да го проумея. Мърси се оказа права: умът попълваше празнините.

Можех да я виждам по няколко начина. Само за части от секундата. Нещо като хиена — когато разкъса ръката му. Кръв шурна по земята и тогава я видях иначе — като огромно черно куче.

В този миг си спомних за пистолета, който бях взел от масата. Но когато погледнах ръцете си, видях, че са празни. Обърнах се и установих, че той не лежи и на пода до мен. Спомних си падането. Сигурно го бях изпуснал, когато се препънах.

Писъците на Хениг се промениха — не знаех, че човек може да издава такива звуци. Звуци, които ми се искаше никога да не бях чувал. После настана тишина.

Затворих очи. Ослушвах се и чаках.

Когато най-сетне надникнах от мястото си в сенките, бяха изминали няколко минути. Пространството пред вратите на хангара беше празно, имаше само малка червена фигурка в тревата, която не помръдваше.

Изправих се и тръгнах внимателно покрай стената. Видях дупка в нея и влязох в друго помещение. После в още едно. Дупките създаваха път през руините. Пред мен коридорът се разделяше и аз поех надясно. Чух шум отпред и застинах, сърцето ми бумтеше лудо. Нещо приближаваше. Видях врата вдясно и веднага се шмугнах през нея. Стаята беше малка, вероятно стар офис на началник-смяна, стените й бяха изцапани с черно, а прозорците липсваха. Имаше и остатъци от бюро. Преди трийсет години сигурно щеше да съперничи на писалището на Джереми, но сега беше изгнило и потрошено, с избити крачета.

Стъпките приближиха и аз се свих зад бюрото, после притиснах лице към пода и надникнах през процеп в задния плот — пролука в издутото от вода дърво, откъдето можех да виждам в стаята.

Последва движение, което очите ми не успяха да регистрират. Два крака минаха пред мен, мярна ми се нещо като плат.

Къде беше Мърси?

Краката изчезнаха за малко зад една колона и аз промених позицията си, за да виждам по-добре. И наистина го видях. Познат мъж.

Мъж, с когото бях вечерял. Мъж, който говореше за вино и музеи. Мъж, който беше убил мой приятел.

Всичко зависи от гледната точка на твоето острие.

Брайтън прекоси стаята и аз успях да го огледам. Беше с тъмно ловджийско сако и по ръкавите му беше полепнала пръст. Бледите му сияещи очи се взираха в сенките, но никъде не виждаха причина да спре. Той се скри зад ъгъла.

Когато изчезна, изчаках трийсет секунди, преди да се изправя и да прекося в другата посока. След това се затичах и се оглеждах за Мърси, надявах се да я зърна някъде. Навън въздухът беше свеж и чист. Небето синееше. Почувствах се твърде уязвим — видим от стотици ъгли.

В далечината пак изкънтяха изстрели. Някъде напред.

Обърнах се и хукнах в другата посока — като пак минах през сградата. Сърцето ми биеше лудо. Тичах на сляпо, исках да се отдалеча възможно най-много от тези звуци. Бягах, докато дробовете ми пламнаха и краката ме заболяха.

Едва не се препънах в Хениг.

Той вече беше наполовина. Половин ухо, половин тяло, което лежеше точно до вратата на хангара. Отново съвсем ясно осъзнах факта, че нямам пистолет. Наведох се и взех пушката му от калта. Дулото беше покрито с кръв, но още ми се струваше годна да стреля. Стиснах я с две ръце и продължих да тичам.

Влязох в друга сграда, без да спирам и дори без да забавя ход — просто държах пушката вертикално, докато влитах през прага. Още един склад, още едно празно пространство. Не спрях, докато не се озовах в тясна алея между сградите и не видях небето над главата си. Свих се там до стената. Дишах накъсано. Чуха се изстрели. Хениг беше мъртъв, значи стреляше Викърс или Мърси.

Отворих магазина на пушката и видях само един патрон.

Хрумна ми, че един патрон е съвсем достатъчен, за да сложи край на всичко. Но прогоних тази мисъл. Накарах сърцето си да забави ритъма си и се опитах да успокоя дишането си. Трябваше да помисля ясно, ако исках да се измъкна от всичко това. Зачаках. Минутите минаваха, а аз се взирах в пролуката в края на алеята. Тогава чух някакво тракане в далечината. Стъпки по гофрираната ламарина — леки и бързи. Изстрелях се от стената и хукнах с всички сили, като отново поех по пътя през сградите.