Тед Косматка - Потрепващите

— Не те разбирам.

— Тя не ти е казала, нали?

— Какво да ми каже?

— Как изглеждат те. Защо ги наричаме потрепващите. — Хвърли една вейка в огъня. — Не мисля, че умът може да проумее какво точно става, когато нещата наистина тръгнат зле. После просто сам попълва празнините. Доста време си мислех, че полудявам, но ако си луд достатъчно дълго, започваш да го чувстваш като нормално. Може би и ти донякъде си наясно с това.

— Може би. — Зачудих се колко знае за мен. Или просто го бе видяла в очите ми.

— Имам предвид на теб какво ти причинява това? — попита тя. — Кое е толкова ужасно, че дори не можеш да го видиш и трябва умът ти да попълва празнините?

— Не зная.

— Ако се постараеш, понякога сам можеш да решиш да не ги виждаш. Според мен така е с повечето хора. Повечето хора ги виждат така, че да могат да го проумеят. По начин, по който искат да ги видят.

— Ами ти?

— Невинаги е въпрос на избор.

Спомних си за мама. Вяра като суперсила.

— Техните питомци са дори по-лоши.

— Питомци ли?

— Ловци — каза тя. — Не би искал да ги видиш. Има неща, които не са такива, каквито изглеждат.

— Ами аз?

— Не се мисли за специален. Някои хора просто са въвлечени в това и намират смъртта си. Виждала съм го и преди. — Тя замълча за миг, после добави: — Макар че ти явно имаш начин.

— Начин ли?

— За оцеляване.

Отпих пак от кафето.

— Викърс каза, че преди е работила за тях. И ти ли си работила за тях?

Тя поклати глава.

— Не. Някои от нас… просто това ни влече. Като инстинкт. Привлича ни, сякаш сме част от него, макар че нищо не изглежда свързано. При мен… мислех, че просто съм се озовала на правилното място, но в лош момент. Но не беше само това.

— А какво?

— Може и аз да имам начин за оцеляване.

Чух звук зад гърба си. Обърнах глава и видях, че Хениг стои на прага и ни гледа. Зачудих се откога ли е там. Може би през цялото време. С дясната си ръка здраво стискаше дулото на пушка, чийто дървен приклад опираше в пода. Лицето му изглеждаше като дървено на сиянието на жаравата. Той вдигна пушката и пак изчезна в мрака назад.

Когато си тръгна, Мърси прошепна:

— Внимавай с него.

— Какво искаш да кажеш?

Тя не отговори веднага.

— Преди беше един от техните охранители.

— От охранителите на Брайтън?

Тази новина ме смая. Тя кимна.

— Бяха приключили с него. Мислеха го за мъртъв, но Викърс се погрижи и го скри, излекува го. Сега той е нейното вярно куче.

Взирах се в мрака.

— Понякога хапе — добави тя.

Прокарах разсеяно ръка по бетона пред мен. Взех едно плоско тънко метално парче от пода, просто отломка. Натиснах го, за да видя дали се огъва, и го прегънах на две, после още на две. И го превърнах в острие.

Събудих се призори.

Събудих се от някакъв шум, като тиха, едва доловима вибрация. Гаденето вече започваше да преобръща стомаха ми. Сънят ми беше много крехко нещо, лесно се чупеше. И точно затова го чух първи.

Отворих очи. Мърси беше на няколко метра от мен, извърнала лице към сенките. Аз се претърколих по корем и се плъзнах към нея по мръсния под.

— Хей — разтърсих я за ръката. — Къде е Викърс?

Тя отвори клепачи и запримигва объркано.

— Какво? — седна и потърка очите си.

— Къде е Викърс?

От другата страна на догорелия огън се чу гласът на Хениг:

— Коли.

Лицето на Мърси пребледня.

— Не може да бъде! — рече тя.

— Къде е Викърс, мамка му? — сопна се Хениг.

В този миг някъде в далечината чухме гласа на Викърс:

— Две коли.

Тя стоеше в сенките близо до един от разбитите прозорци и гледаше навън.

За миг никой не помръдваше. После Хениг скочи на крака и прекоси помещението. Застана до Викърс и надникна през дупката в стената. Когато се обърна към нас, и той беше пребледнял.

— Това са те. — Хукна към масата с оръжията и изрева: — Сега ще стане мазало.

Мърси мълчеше. Беше се свила на мръсния под и трепереше, сякаш замръзваше от студ, макар че беше поне двайсет градуса.

— Какво ще правим? — попитах аз.

Те не ми обърнаха внимание. Викърс прекоси помещението и измъкна един пластмасов варел изпод масата, на която държаха оръжията. Варелът беше тежък и прокара пътека в мръсотията по пода. Викърс се наведе да свали капака му.

— Комплекти за оцеляване — рече тя и ми хвърли едната раница.

Сложих я на гърба си, приличаше на старо армейско снаряжение. Към пет килограма, почти празна. Видях си телефона на дъното на варела, грабнах го и го пъхнах в джоба си.