Тед Косматка - Потрепващите

Краката ми удариха дъното и се плъзнаха по камъни. Аз се отблъснах, заплувах още по-усилено, най-сетне стъпих стабилно и закрачих напред. После се свлякох на земята и ръцете ми болезнено задрапаха по грубия пясък, докато се измъквах на брега. Треперех от студ и изтощение. Обърнах се да погледна назад и сърцето ми замря.

От другата страна на потока видях хрътката. Стоеше напълно неподвижна, а от мократа й козина се вдигаше пара. Взираше се в мен с очи на хищник.

Но не прекоси.

Втренчих се в нея.

Тя оголи дългите си закривени зъби.

— Не ти харесва студът? — казах дрезгаво.

Тя изръмжа гърлено и пристъпи към водата. А щом нагази в нея, се чу съскане и се вдигна облак бяла пяна. Звярът отстъпи назад.

Някои неща се повече от това, което изглеждат , беше ми казала Мърси. Каквото и да беше тази хрътка, то не обичаше морето.

Все пак реших, че е по-добре да не я изкушавам. Изправих се бавно на крака, без резки движения, а тя не откъсваше поглед от мен.

Заотстъпвах заднешком. Внезапно хрътката наостри уши. Сякаш беше доловила звук, който аз не можех да чуя, и се вкамени. След миг се обърна, стрелна се назад и изпод краката й захвърча пясък.

Аз хукнах към склона.

Тук растителността беше гъста, зелена и почти непроходима. Успях да се изкача двайсетина метра нагоре, където храсталаците най-сетне изтъняваха и започваха дърветата. Нагоре хълмът ставаше още по-стръмен, кален, хлъзгав и покрит с опадали листа, затова се катерех странично и се вкопчвах в дънерите на дърветата. Беше трудно, но след два часа стигнах до върха, а там земята се изравняваше и преливаше в рядка горичка, която оредяваше все повече. След още почти осемстотин метра излязох на полянка с окосена трева, после стигнах до парк с люлки и катерушки. Цивилизация. Едва не се свлякох на колене, но мисълта, че ще трябва да ставам отново, ме спря.

Вече беше следобед и паркът пустееше. Прекосих го бързо.

В края му видях шосе.

А отвъд него — град. Пред мен блещукаха светлини.

Пригладих косата си и си оправих дрехите с надеждата, че няма да привличам погледите. Ризата ми липсваше, а синята ми тениска беше съвсем прокъсана. Панталоните бяха разпрани на коленете. Огледах се и внезапно изпитах благодарност за плуването, защото поне голяма част от кръвта и мръсотията се бяха отмили. Още бяха лекьосан, но не толкова очевидно и щях да привлека внимание само ако някой ми хвърлеше нещо повече от случаен поглед.

След парка опасана от къщи улица ме отведе до главен път — магазини, ресторанти и сергии със сувенири. Хора вървяха нагоре-надолу по него. Място, където се продаваха имота, сладолед и бутикови дрехи.

Озъртах се, докато вървях по главната улица, търсех познато лице. Дали някой от другите беше стигнал чак дотук?

Ако Брайтън знаеше, че съм прекосил канала, сигурно не беше много далече. Сега, когато бях заобиколен и от двете страни от вода, нямаше къде другаде да бъда.

По-нататък улицата започна да се спуска и аз я видях цялата, по пътя й надолу към водата и огромния пристан. Това беше туристически град и именно крайбрежието го изхранваше. На стотина метра напред, сред минувачите и купувачите, видях жена с мокра руса коса. Изпънах врат в опит да я огледам по-добре, но тя изчезна. Можеше да е Мърси или просто така ми се искаше. Ускорих крачка, за да се уверя.

След няколко минути, когато я приближих, видях и позната кола да излиза от една странична уличка.

Има много такива коли, казах си.

Бял рейндж роувър. Като онзи, в който хората на Брайтън ме бяха натъпкали в деня, когато умря Сатвик. Шофьорът държеше телефон до ухото си и оглеждаше тълпата. Изглеждаше в средата на трийсетте, тъмнокос. Не познах лицето му, но това не значеше нищо.

Шмугнах се в един магазин и изчаках колата да отмине. Мънистени огърлици и всякакви джунджурии; опитах се да изглеждам заинтригуван. Когато колата отмина, аз излязох пак сред тълпата и тръгнах възможно най-бързо, без да привличам внимание.

Открих уличката, в която се беше скрила русата жена, но тя не се виждаше никъде. Прекосих до друга улица, вече по-близо до водата и пристана. Вървях бавно и оглеждах трафика.

Видях я доста по-напред. Все още мокра от плуването. Беше Мърси. Заля ме облекчение. Вървеше със скръстени на гърдите ръце, явно й беше студено. Но пък беше жива; беше успяла.

Сега, когато я видях, се зачудих дали да я настигна.

Може би това беше достатъчно. И двамата бяхме избягали. Вече можех да се измъкна. Но къде да ида? Какво ще правя? Спомних си за статията във вестника за смъртта на Сатвик. Катастрофа.