Тед Косматка - Потрепващите

Фериботът се приближи до пристана, витлата се въртяха. Аз се събудих.

— Хайде — каза Мърси. Седеше с изправен гръб и търкаше очите си. — Трябва да вървим.

Другите пътници вече бяха станали. Последвахме ги навън и после по рампата. Тръгнахме по тротоара в дъжда. Аз вдигнах лице към небето.

Валяло е, когато мама спряла до колата му на пясъчния паркинг.

Онзи ден е било студено, влажен октомври, и сигурно мама е вдигнала яката на сакото си, когато е слязла от колата. Вероятно е извърнала лице към дъжда. Виждам я как заобикаля задницата на червения му шевролет „Кавалиер“. Сигурно е формулирала онова, което е щяла да каже. Щяла е да го подкачи, че е забраванко, или да го попита защо е паркирал до пясъка.

Виждам как посяга към вратата му, пръстите й се свиват леко в очакване на дръжката. И после не виждам нищо.

След няколко минути шофьорът на преминаваща кола спрял да помогне. Възрастен докер, който измъкнал мама от средата на улицата, където тя стояла и пищяла. Опитвала да спре и други коли, но те само я заобикаляли, не искали да се замесват.

Полицията го открила на предната седалка, пистолетът лежал в скута му. На бележката пишело само: „Това беше вълната с моето име“.

Докато вървяхме към града, видях, че повечето офиси и магазини вече са затворени. Още един туристически квартал до брега.

По-надолу по улицата забелязах хотел, но когато го посочих, Мърси каза:

— Не в този.

— Защо?

— Защото е първият по пътя ни.

След малко видях табелата на друг хотел да свети в червено в дъжда. СВОБОДНИ СТАИ. КАБЕЛНА ТЕЛЕВИЗИЯ.

Платихме в брой.

— Машината за лед е в дъното на коридора.

Стаята изглеждаше чиста и без ненужни труфила. Одеялата бяха с шарки на цветя. Включих отоплението докрай. Големите легла бяха меки.

Заспах като мъртвец.

Когато се събудих на сутринта, Мърси беше станала вече и седеше до малката кръгла масичка в ъгъла. Беше ми взела кафе и поничка.

— Континентална закуска — каза тя. — Притесних се, че ще я изпуснеш.

Забелязах малка найлонова торбичка на леглото.

— Паста за зъби и четка — каза Мърси. — И самобръсначка. Продават ги в магазинчето малко по-нагоре.

Тя включи телевизора, даваха новини — монотонен брътвеж за международната политика. Двете Кореи. Борсовият пазар. Наближаващите избори.

Седнах в леглото и дрехите залепнаха за тялото ми. Всичко ме болеше. Ризата ми още беше корава и изкривена във формата, в която бях спал. Кожата ми беше възпалена. Исках да се изкъпя и да се избръсна.

— Трябват ни нови дрехи — казах на Мърси.

Тя кимна.

— Нагоре по улицата видях магазин. Има и фирма за коли под наем. Колкото по-скоро се махнем оттук, толкова по-добре.

— Ще наемем кола?

— Освен ако не знаеш как да откраднеш.

Изправих се и прекосих стаята, за да взема кафето. Беше горещо и вкусно. Изпих го наведнъж, но не можах да се накарам да изям поничката.

— Когато ни хванат, ще ни убият — каза тя.

Когато , не ако.

— Тогава какво ще правим? Не можем просто да стоим тук и да кротуваме.

— Ще идем в убежището, както каза Викърс.

— Колко далече е?

— Достатъчно далече. Два дни път. Там ще се срещнем с нея и ще решим какво да правим.

— А ако не е там?

— Там ще бъде.

Пътувахме все на запад, прекосихме два щата и навлязохме в нощта. Сменяхме се зад волана и поглъщахме километрите. Хълмовете се сливаха като вълните на някакво невъзможно море. Хипнотизиращото бръмчене на двигателя ни съпровождаше чак до зори.

Равнините донесоха жега и безкрай. Задух. Като в тропиците. Хапнахме в „Денис“ близо до Топика, а после поспахме шест часа в „Супер 8“, точно до магистралата.

Поехме пак по пладне. Под лъчите на яркото слънце. Теренът стана още по-странен — гол и негостоприемен като лунната повърхност. Скалистата земя беше насечена от дерета и безплодни хълмове. Непоправимо нащърбена земя. Пътувахме още няколко часа на запад, а после продължихме на юг.

— Викърс — започнах аз.

Слънцето беше залязло и светът сега се сви до онова, което виждахме на светлината на фаровете. Прекъснатата бяла линия се развиваше пред нас и изчезваше след колата.

— Да — обади се Мърси.

— Вярваш ли в онова, което казва за Брайтън? За същността му?

— Ти ги видя. Сам си прави изводи.

Тя опря лице на прозореца и се загледа в нощта.

— А за каскадата? — попитах аз.