Тед Косматка - Потрепващите

Обърнах се пак към пътя. Към лъкатушната сива панделка.

След минути рязко вдигнах глава и се събудих — колата криволичеше из платната със сто и петдесет километра в час. Намалих до сто и десет и разтърсих глава, за да я прочистя от паяжините на съня.

Панделката се раздипляше. Километрите се нижеха. Кафяви храсталаци се бяха вкопчили в стените на ниския каньон, които най-сетне отстъпиха пред равнина. Безкрайна червена пустош.

Докато карах, постепенно започна да ми се струва, че се разделям на две. Единият шофираше, а другият сънуваше, и видях див заек да изскача от шубраците — после хукна покрай пътя със скоростта на колата. Загадъчна чернота в потрепващата жега, твърде слаба, за да я видиш с очите си, но я усещаш — дълги ритащи крака, отворена паст, червен език увисва от лукаво, ухилено лице, а зад него виждаш койот с раззинати челюсти, и аз бях койотът, аз бях и заекът, аз бях и шофьорът, а жената на задната седалка не беше никоя, никъде, не беше дори самата себе си.

Гумите изсвистяха, когато колата взе завоя, и аз пак се събудих със сепване, завъртях волана и я изправих.

Мърси се беше събудила, но мълчеше.

После караше тя, а аз спах.

След три часа ме разтърси, за да се събудя.

— Наближаваме.

Отворих очи към назъбения пейзаж. Ниски хълмове. Всичко изглеждаше същото. Зачудих се как е разбрала.

— Колко остава?

— Двайсетина минути. Или по-малко.

— Колко пъти си идвала тук?

— Веднъж. Преди година. — Тя намали скоростта и сви от главното шосе по една прашна отбивка, която изчезваше от другата страна на хълм. Кафяви храсти покриваха каменистата почва.

— Никога не съм искала да се върна — добави Мърси.

Колата изкачи още едно възвишение. Пътят продължаваше в далечината, кафяв, прашен, още няколко километра следваше извивките на хълмовете, а след това сякаш се изпаряваше в потрепващия въздух. Мърси намали до трийсет километра в час, но продължи.

— Защо стоиш при Викърс? Можеш да си тръгнеш, защо не си го направила?

— Имаш предвид да се върна към нормалния живот?

— Да. Има и по-лоши неща.

Взирах се в нея. Тялото й се тресеше, докато колата минаваше по изровения път. Той беше проходим по-скоро за джип, отколкото за лека кола.

— А защо мислиш, че мога да си тръгна?

Погледнах към ръката й на кормилото. Към осакатените пръсти.

— Какво е станало с ръката ти?

Тя ме погледна и проследи погледа ми.

— Не помня.

— Как така не помниш?

— Случиха се и по-лоши неща. Изгубих много по-важни неща от това. — Тя вдигна съсипаната си ръка. — И точно тях помня. Помня как ме разкъсваха. Как си играеха с мен както дете къса крилцата на пеперуда. Помня, че едва не умрях — бях точно на ръба.

Колата се разтресе силно, когато минахме през още една дълбока дупка. Нищо не разбирах.

— Помниш неща, които не са се случвали?

Очите й се взираха някъде много далече през мръсното предно стъкло.

— Те се случиха. То е като процеп, светът може да те придърпа и аз внезапно се озовах на различна писта — писта, където оживях, вместо да умра, и ми остана тази ръка, която ми се струва чужда. — Тя погледна към собствената си ръка. Лицето й беше тъжно.

— Какво искаш да кажеш с „придърпва те“! Кой те придърпва?

— Светът. Това е като някаква корекция. Като фрактура.

Спомних си за Стюарт. Понякога нещата стават доста объркани.

— Когато се случи — каза тя, — помниш предимно пистата, от която идваш. А не онази, в която си бил придърпан. Макар че има и малко изтичане. Може да е просто проблясък от спомен, но е, сякаш се е случил с някой друг. Това — каза тя и вдигна ръката си — се е случило с някой друг.

— На мен ми се струва, че се е случило с теб.

Тя поклати глава.

— Случило се е с друга моя версия. С мен се случи нещо много по-лошо.

Завихме по изровения път и внезапно земята се ширна пред нас, спускаше се леко, но вече виждах с километри напред.

Всички сме чували за хора, умрели в пустошта, след като колата им се е развалила. Лесно можех да си го представя. Хората зависят от милостта на своите машини.

Това беше безлюден пейзаж. Сух и негостоприемен. Още скали и ниски, недъгави дървета. Присвих очи и се вгледах през мръсното предно стъкло.

Имаше нещо пред нас, може би след около километър.

Мърси също го видя. Спря колата и натисна ръчката за измиване на предното стъкло. Скъпоценната течност се пръсна по стъклото и създаде ивици в праха.

Парцелът беше с площ вероятно трийсет квадратни метра, сгушен между два ниски хълма. Там земята беше по-зелена, имаше треви и цветя — а над тях огромно изкривено дърво разперваше като чадър короната си, съвсем не на място в тази суха пустош. Под него се виждаше малка разнебитена каравана, която блещукаше в лятната жега.