Тед Косматка - Потрепващите

Оттук се откриваше гледка към старците, които седяха на пет-шест метра от нас. Мъжът още дереше заека. Чу се нов удар с ножа и той хвърли трупа в празната кофа до краката си. После обърса чело с опакото на дланта си и под косата му остана ивица кръв.

— Колко зле си ранена? — попита Мърси.

— Достатъчно зле — отговори Викърс. Отвори сакото си и видяхме, че блузата й е пропита с кръв. Раната беше ужасна. Виждах бяло парченце от ребро под разкъсаната кожа. Викърс пак се закашля в ръкава си и по брадичката й остана прясна кръв. — Всъщност твърде зле — добави тя.

— Можем да те закараме в болница.

Викърс поклати глава.

— Струва ми се, че е твърде късно за това.

Старецът сложи и втория заек пред себе си на масата и го разпъна. Козината на животното потрепваше, а ноздрите пърхаха, но то не избяга. Очите му бяха големи, кръгли и в тях нямаше страх. Мъжът го погали с едната си ръка, а с другата взе ножа.

— Всички виждаме онова, което искаме да видим — каза Викърс, като се взираше в стареца. — Вижда ли животното сатъра на касапина? Защо би искало да види подобно нещо? Можеше да избяга и да се спаси, и да разказва тази история до края на живота си. Тя ще се превърне в легенда. Мит за един отмъстителен бог с нож.

— Нека поне те вкараме вътре — каза Мърси.

— Тук ми харесва — отговори Викърс.

Старецът удари с ножа толкова силно, че той се заби в дървото, а не в заека.

Мустачките на животното потрепнаха. То като че ли се сви, изви се като лък, мускулите му се напрегнаха — и тогава се стрелна, скочи от масата с едно мощно движение. Приземи се на тревата, прескочи един храст и изчезна.

Острието на касапския нож още потрепваше върху голото, избеляло от слънцето дърво. Старецът гледаше след потъналия в тревата заек.

— Получаваш нещо, но плащаш с друго — каза Викърс. — Утре ловецът може да го хване, но днес той още има крака и дори история за разказване. — Тя се извърна към нас. — А аз? Моят късмет вече ме напусна.

Вгледах се внимателно в нея. Лицето й беше бяло като восък. Дишаше накъсано.

— В болницата могат да ти помогнат. Там имат лекарства.

— На мен ми трябва лекарство за възкресяване на мъртъвци. Разполагаш ли с такова?

— Не съм добър във вудуто.

Тя се усмихна.

— Тогава явно сме на приключване. — Мълча дълго, после рече: — Не искам да умра, но не ни е даден избор. Какво точно видя в лагера?

— Видях достатъчно.

— Добре. Тогава знаеш с какво се бориш.

— Не, не знам.

— Той е убил Боаз — обади се Мърси.

Викърс ме погледна изненадана.

— А казват, че с ерата на чудесата било свършено.

Усмихна се и пак започна да кашля.

Мърси сложи ръка на челото й.

— Тя изгаря. Да се опитаме да я охладим.

Отидох до вирчето в края на пътеката и загребах вода в шепа. Отнесох я на склона и я излях върху главата на Викърс.

Тя извърна лице към водата и струйките проправиха чисти пътечки по окървавената й кожа.

— Наближават последните дни — рече Викърс. — Изкривяването на света.

— Брайтън каза, че съм съсипал света.

— Да, съсипан е. — Гласът й затихна. — Дори тук се усеща — целта му вече е провалена.

— Каква цел?

— Целта на този свят е целта на всеки свят. Да създаде следващ. — Тя опита да се изправи. — Представи си го. Светове в други светове, безбройни като звезди. И все пак тук боговете се бият и тук боговете умират. Запитай се защо. Защо са дошли? Защо се сражават?

— Не зная.

— Защото всичко изгаря — бледите й очи се взираха в мен. — Изгаря от горе надолу.

— Имаш предвид каскадата?

Тя кимна.

— Старите бягат. Както всеки свят е компресиран в границите на света над него, така и времето е компресирано. Изтича от един свят към друг, разраства се от милисекунда в хилядолетие. Но един ден огънят ще погълне всичко.

Седнах на тревата. Това беше логическо следствие от формулата, която ми бе показала по-рано. Ако логиката изискваше безкрайна каскада от светове, тогава какво се случва, когато първичният свят умре? Всички останали светове ли умират? Това ще угаси всичко — цялата каскада. Как да избягаш от подобно нещо? Къде изобщо можеш да избягаш?

И тогава го проумях. Видях математиката. Свързани време и пространство. Ако представиш графика на времевата дилация при нарастващ брой светове, тогава след достатъчно дълъг период ще достигнеш асимптотата — свят върху свят, стрела, изстреляна към безкрайността.

— Това е надпревара с края — казах аз. — Това представлява каскадата. Това представлява и цивилизацията. Надпревара да породиш следващата итерация. А после следващата, и следващата.