Тед Косматка - Потрепващите

— Стой до мен — прошепнах й аз.

Мърси ме изгледа с безизразни, присвити очи и вдигна пистолета.

— Ти стой до мен.

Продължихме един до друг по коридора. Мърси с пистолета, аз — с брадвата.

Но освен строшеното стъкло и полицейската лента, нищо друго не изглеждаше променено. Стаите си бяха точно каквито ги помнех. Серия от офиси и работни клетки. Накрая стигнахме до витото стълбище и аз казах:

— Ще слезем оттук.

Поехме надолу. Следващият етаж изглеждаше като предишния. Празен, изоставен, стъпките ни отекваха в металното стълбище. Накрая стигнахме до късия коридор, който водеше към черната врата. Последната стая.

Тя беше отворена вече.

Погледнах към Мърси.

— Стигнахме.

Сърцето ми биеше лудо в гърдите.

Влязохме вътре. Стаята беше празна и тъмна, но щом прекосихме прага, аварийното осветление се включи и успяхме да я огледаме. Тя не беше променена. Дълги лавици с оборудване до едната страна, потънали в сенки. Кварцовата сфера още стоеше на подиума си в центъра на залата.

Оставих главата на брадвата да се плъзне от рамото ми и да удари в пода. Дръжката беше хлъзгава в дланта ми. Стиснах я по-здраво и тръгнах към контролното табло, като казах на Мърси да стои назад.

Вдигнах брадвата. Спомних си за Боаз. Как беше хлътнал черепът му.

Брадвата се стовари със силен трясък и проби дупка в таблото. Измъкнах я оттам и замахнах отново. Пластмасовият пулт се разпадна и изсипа вътрешностите си на пода в краката ми.

След това отидох до лавиците с хардуера. Заех поза като бейзболист и замахнах с всичка сила — разпорих металната кутия и забих брадвата в машината. Опитах да я извадя, но тя не поддаде, затова опрях крака в страничната стена на кутията и най-сетне я измъкнах. Отстъпих крачка назад, замахнах отново и този път брадвата потъна още по-дълбоко. Извадих я и пак замахнах. На пода се изсипаха жици, парчета метал и пластмаса. Тръгнах покрай лавиците с хардуер и продължих да сека, удрях всеки модул от машината. Оказа се дълга процедура. Сякох с брадвата, докато не разпорих всяка кутия, ръцете ми пламнаха и не ми остана въздух.

Накрая спрях и се облегнах на дръжката на брадвата.

Мърси ме гледаше. Очите й бяха изморени. Пътуването беше много, много дълго.

— Готово ли е?

— Само още едно нещо — отвърнах аз.

Тръгнах към центъра на залата и застанах пред пиедестала. Дори в сумрака сферата сияеше. Сфера от сияен кварц с диаметър четирийсет сантиметра. Заради нея ли беше умрял Стюарт? Тя беше сбор от всичките ни усилия и всичките ми страхове.

— Еберакси — казах аз.

Вътре в сферата блестеше странна геометрия. Диамантът. Гореше като послеобраз в кварца.

Плъзнах ръце по дръжката на брадвата, за да я захвана здраво.

— Ах, ах, ах — чу се глас зад мен.

Обърнах се и видях Брайтън да влиза в залата.

Той тръгна напред и излезе на светло. Още фигури го последваха в залата. Едри мъже. Двама, после четирима, след това шестима. Вървяха покрай стените, за да ни обградят и да блокират пътя ни за бягство. Придържаха се към сенките. Оставих брадвата да падне на пода. Брайтън носеше пушката на Стюарт.

— Чудесно преследване беше, Ерик.

Брайтън беше със същите дрехи като при последната ни среща. Тъмно ловджийско сако. Тъмни панталони. Светлите му очи сякаш сияеха, а на лицето му играеше крива усмивка.

— Но сега играта свърши.

— Как ни откри? — попита Мърси толкова тихо, че едва я чух.

— Е, това е добър въпрос — отвърна Брайтън. Той тръгна небрежно да ни заобиколи, стъпките му захрущяха по отломките от електрониката. Зад него хората му спряха до стените. Пет-шест едри силуета в мрака. — Отдръпни се от сферата и ще ти отговоря.

— Знам, че няма да го направиш.

Брайтън се изхили.

— В какъв свят живееш, че си въобразяваш, че ще стане на твоята? — Парченцата кварц хрущяха под краката му, когато се завъртя. — Но ние всички живеем в свой собствен свят, нали? Оформяме света си по свое подобие, както и нашите богове. — Той започна да ни обикаля. — Някога питал ли си се какъв точно свят си създал за себе си, Ерик? Ако ми дадеш сферата, ще те оставя да си тръгнеш. И няма да си принуден да гледаш как я убивам.

— Той лъже — обади се Мърси, вдигна пистолета и го насочи към Брайтън.

Неговата усмивка стана още по-широка.

— О, виж ти! Какво си имаме тук?

— Стой далеч от нас.

Брайтън се засмя.

— Открих, че има универсална форма на общуване. Езикът може и да е чудесен за бизнес преговори и проникване в институции. Сприятелявам се с теб, когато сприятеляването е целесъобразно. Но за разискване на по-фундаментални въпроси езикът е неподходящ. Установих, че в сърцевината винаги ще има неразбирателство. Липса на комуникация. Докато не извадиш острието си. — Той вдигна пушката, но не я насочи. Усмивката му отново се разшири и показа сияйно бели зъби. — Показваш острието си и това променя всичко. Няма значение на какъв език говориш. Виждал съм го и в азиатските степи, и в африканските пустини. Виждал съм го на ледените брегове на Гренландия, където преди хиляда години дългият път на изток най-сетне се е срещнал с дългия път на запад. Нямаш нужда от общ език, щом извадиш острието си. Останалата човешка комуникация отпада като изкуствена. Само чрез стоманата е възможно съвършено общуване. — Той премести пушката в ръцете си. — Ще си поговорим ли, Мърси? Това ли искаш да направим? — Обърна се към нея и добродушната маска се изцеди от лицето му. Очите му внезапно се изпълниха със смъртна заплаха. — Е, ще обсъждахме ли ?