Тед Косматка - Потрепващите

Махалото с неговата дълга, люлееща се ръка — обвързана, оплетена със самата Вселена. Спомних си думите на Викърс: „Вселената е обект — сбор от вълни. Метафора за метафора, която не пасва съвсем“. И наистина метафората не пасваше съвсем. Вселената не беше просто сбор от матрьошки, скрити една в друга, но отделни. Тя беше много по-взаимносвързана от това.

Едно неделимо цяло, информация, която се кодира в самата себе си.

Това беше фрактал на Манделброт — образ в друг образ.

Светът е модел.

Модел в модел.

— Знам какво трябва да направим — казах аз.

Бяхме пътували три часа, когато телефонът ми внезапно изписука, някакъв вътрешен компонент най-сетне бе изсъхнал и възкръснал от мъртвите.

Слънцето го беше загряло на таблото и той опари ухото ми.

Три гласови съобщения. Всички от Джой. Звучеше притеснена. Последното бе направо трескаво:

„Моля те, обади ми се“.

— Трябва да го изхвърлиш — каза Мърси.

Беше права, разбира се.

Но първо се обадих. И попаднах на гласова поща.

„Джой, добре съм. Извън щата съм, пътувам към Индиана. Не искам да те въвличам повече в това, така че няма да се обадя отново. Не и докато не приключи. Но исках да ти кажа, че съм жив. Скоро ще се свърши, но един или друг начин.“ Прекъснах връзката и хвърлих телефона през прозореца.

Когато спряхме на паркинга, беше вече неделя следобед. Същият пуст асфалт, по-пуст и от предишния път. Нямаше зелено беемве близо до входа.

Изключих двигателя и тръгнахме към сградата.

Вратите бяха заключени. Натиснах звънеца. Една жена с работна престилка се приближи до вратата. Бяла коса. Много слаба. Явно от чистачите.

— През уикенда фирмите не работят — каза тя през стъклото.

— Аз работя в „Хай-трупут“.

Тя сбърчи чело.

— Цялата сграда е затворена.

— Просто искам да си взема нещата.

— Имате ли пропуск?

— Не го нося, но ще ви кажа името си.

Тя поклати белокосата си глава. Истинска строга старица.

— Не бива да пускам никого без пропуск.

Мърси извади пистолета си и го притисна странично към стъклото.

— Ето го пропуска му — рече тя. — Със снимка и всичко останало.

Жената отвори уста от изумление.

— Искате ли да се обзаложим, че това стъкло не е блиндирано? — попита я Мърси.

Жената отвори вратата.

— Няма да ви нараним — казах й аз.

— Вероятно — добави Мърси, докато чистачката отстъпваше заднешком с вдигнати ръце. — Продължавайте.

— Тук няма никакви пари.

— Не търсим пари. Имате ли ключове?

Тя извади черна магнитна карта.

— Благодаря — рекох аз и я дръпнах от ръката й. — Някъде тук да ви се намира въже или нещо подобно?

— Аз съм само чистачка. Тук няма никакви въжета.

— Няма проблем — отвърнах. Извадих тиксото от раницата си и издърпах дълга лента. — Ние си носим.

Не се качихме в асансьор, а тръгнахме по стълбите. Когато стигнахме четвъртия етаж, завъртях дръжката и се оказа, че е затворено. До вратата имаше четец за карти.

Прокарах пропуска, но нищо не се случи. Вратата не се отвори. Опитах отново, все същото.

— Нека аз да опитам.

Мърси стреля и от дръжката изскочиха искри. В затвореното пространство гърмежът беше оглушителен и куршумът рикошира ужасяващо по стълбите.

— Не го прави отново — казах аз.

Дръжката сега изглеждаше още по-зле от преди — изкривена на една страна, със стърчащо навън парче. До нея се виждаше малка вдлъбнатинка, останала от куршума. Опитах да завъртя дръжката, но тя отново не поддаде.

— Мамка му. Трябва ни друг ключ.

— Опитай този — посочи Мърси към стената.

Обърнах се и видях на долната площадка на стълбището противопожарна брадва. Оказа се, че този ключ свърши идеална работа.

Дръжката се отчупи още при първия удар и заподскача надолу по стълбите. След още три удара заключващият механизъм се предаде и ние се озовахме вътре.

— След теб — рекох аз и отворих широко вратата.

Подминахме асансьора и поехме по коридора към офисите на „Хай-трупут“. Не се бяха променили особено. Хаотични. Изоставени. Бюра, столове и празно пространство. Бетон и килим. Продължих нататък и видях жълтата полицейска лента. Прекосихме стаята до счупения прозорец, стъклата се бяха пръснали на хиляди парченца по бетонния под. Сега на тяхно място бяха заковани дъски. Полицейската лента пърхаше на вятъра.

Той си взе храбро лекарството.

Продължих навътре в сградата.

Чух нещо. Идваше от един от коридорите. Мърси също го чу и обърнахме едновременно глави, но видяхме само празни офиси. Нищо не помръдваше. А звукът не се чу отново.