Тед Косматка - Потрепващите

— Джой — извиках аз.

— Е, това е сделката — каза Брайтън. — Ти ни оставяш сферата, а ние ви пускаме живи.

— Не — обади се Мърси. — Той лъже.

— Ти избираш, Ерик, не тя.

— Как мога да ти имам доверие?

— Имаш думата ми.

— Това не е достатъчно.

Ръцете ми започнаха да треперят. Сферата беше тежка; каквото и да направех, трябваше да стане скоро или щях да се лиша от избор.

— Тогава и тримата ще умрете.

Джой започна да рита и да се гърчи в ръцете на огромния мъжага. Тя издърпа за миг дланта му от устата си и извика високо и паникьосано: „Ерик!“. Ръката отново притисна устните й.

— Имаш пет секунди — каза Брайтън.

Погледнах към Мърси.

— Той лъже — рече тя. — Разбий я!

— Разбиеш ли я, тя ще умре — сопна се Брайтън. — Можеш да заложиш живота си на това. Но няма причина да става така, Ерик.

Той тръгна към Джой, която се мяташе в прегръдката на мъчителя си. Брайтън вдигна пушката и притисна дулото в слепоочието й.

— Ако дръпна спусъка, къде ли ще иде съзнанието й? Чудя се. Дали мъртвите очи все още ще колапсират вълната? — Той отметна с оръжието един кичур от косата й. — Ти обичаш експериментите, Ерик. Да проведем ли един, за да видим какво ще стане? Е, решавай.

— Почакай — казах аз, опитвах се да печеля време.

Опитвах се да мисля. Не можех да му дам сферата, но не можех и да оставя Джой да умре. Вече бях отговорен за смъртта на Сатвик. На Стюарт. Не можех да стана причина и за нейната смърт.

— Изтече ти времето, Ерик. Имаш една секунда.

— Чакай! — извиках аз и свалих сферата до гърдите си.

— Не! — изпищя Мърси, хвърли се към мен и се опита да изрита сферата от ръцете ми, а аз едва не я изпуснах.

Отдръпнах се и стиснах здраво сферата до гърдите си. Мърси посегна към мен, но закачи само джоба на ризата ми и скъса плата.

В този миг малкото заешко краче изпадна от джоба ми и се плъзна по пода.

Всички го проследиха с поглед.

Аз гледах към Джой.

Това беше мигът на просветление, когато виждаш пътя към решението. Сякаш винаги е бил точно пред теб и е трябвало само да го забележиш.

Заешкото краче спря върху бетона. А очите на Джой го проследиха по целия му път. После срещнаха моите.

Тя примигна.

— Ти не си сляпа.

— Времето изтече — извика Брайтън и притисна пушката по-силно към главата й.

Аз се взирах право в Джой. Очите й не помръдваха. Не се откъсваха от мен.

— Ти не си сляпа — повторих аз.

Всички бяха застинали в очакване. Здравенякът, който държеше Джой, погледна към Брайтън и той се извърна към мен.

Именно Джой наруши този транс. Помръдна леко рамо, мъжът свали ръка от устата й и я остави на пода.

Тя изпъна шия и се протегна.

Брайтън свали оръжието си и поклати разочаровано глава.

Мислите ми препускаха. В този миг я видях съвсем различна.

— Но… онзи ден в лабораторията ти…

— Не колапсирах вълната — довърши тя изречението ми.

Видях я как потрепва за миг — като мимолетна игра на светлината.

— Казах ти — рече тя тихо — да не вярваш на очите си.

— Но… защо?

Тя застана до Брайтън.

— Наблюдаваме работата ти още от най-ранните ти публикации.

Брайтън се намеси:

— Когато те наеха в „Хенсън“, за нас не беше трудно да изпратим някого да те наблюдава.

Не можех да продумам. Не намирах думи.

Ако имах оръжие, щях да ги застрелям и двамата. Но аз нямах оръжие. Имах само сферата.

Вероятно Брайтън го видя в очите ми — мига на решението. Както го беше видял и в очите на Мърси.

— Все по трудния начин — въздъхна той, махна леко с ръка и двама мъже скочиха към мен от сенките.

Аз вдигнах сферата високо и я хвърлих с всичка сила, но те бяха твърде бързи. Един се стрелна към нея и тя се стовари върху ръката му вместо на пода — той изкрещя от болка, а сферата се изтърколи точно в секундата, в която вторият мъж заби рамо в корема ми.

Паднах и въздухът излетя от гърдите ми.

Сферата се търкаляше по пода, докато се изправях на крака. Мърси изпищя, а Джой се втурна към мен и ме сграбчи за ръката. Блъсна ме силно, аз се ударих в стената и се плъзнах към пода. Светът посивя.

Стиснал пушката си, Брайтън прекоси стаята към Мърси. Тя заотстъпва, препъна се в сферата и падна. Опитах да се изправя, но краката не ме държаха. Плъзнах се пак надолу и се стоварих тежко на пода.

Брайтън стоеше над Мърси.

Исках да заговоря, но нищо не излизаше.

Брайтън приклекна, стиснал пушката, а с другата си ръка посегна към сферата. В мига, в който пръстите му я докоснаха, тя просветна отвътре. Дори без захранване. Дори когато целият хардуер беше разбит и изкормен.