Тед Косматка - Потрепващите

Не знаех защо я повиках.

Тя носеше синьо болнично облекло и имаше вид на човек, който трябва да иде някъде другаде. Надяваше се, че въпросът ми ще е такъв, че да му отговори бързо. Виждах го изписано на лицето й.

— Откога съм тук? — попитах аз.

Това промени изражението й. Нетърпението преля в тревога и тя прекоси стаята ми.

— Откога ли? — повтори въпроса ми.

— Да.

— Почти от седмица. Не помните ли?

— А какви са нараняванията ми?

— Свалихме превръзката от ръката ви вчера.

— Не. — Погледнах към ръката си и видях розовата кожа. Старо изгаряне, отпреди няколко живота. — Другите ми наранявания.

Тя ме гледаше объркано.

— Какви други наранявания?

Седях в кабинета на лекаря.

Той беше от другата страна на бюрото, разтворил пред себе си здравния ми картон. Лицето му изглеждаше младо. Дори щях да реша, че е твърде млад за психиатър, ако не забелязах, че косата му е леко посивяла отпред и сигурно е доста по-възрастен, отколкото изглеждаше. Той се взираше в мен с отработена загриженост. Представих си го как упражнява това изражение през огледалото с надеждата, че му се получава добре.

— Е, разбрах, че отново имате проблеми с паметта.

— Да.

— Показахте лоша реакция към някои от медикаментите, които ви давахме. Радваме се, че най-сетне сте по-добре. Като че ли новите лекарства действат.

— Как се озовах тук?

— Не помните ли?

— Не.

— Проблемите с паметта са често срещан страничен ефект от медикаментите, които взимахте, но вие се оказахте твърде податлив. Виждам в картона ви, че сте показвали подобна реакция и в миналото?

— Кога?

— Тук пише, че сте реагирали зле на медикаменти в Индианаполис.

— Не, аз… тогава… — не можах да довърша. Не намерих край за изречението. Какво тогава? Затова отново зададох въпроса: — Как се озовах тук?

— Бяхте изпратен при нас за тридневно наблюдение, след като полицията ви е открила да бродите по улиците. Говорили сте несвързано.

— Полицията.

Опитвах се да проумея казаното. Не това се беше случило.

— Събитието беше изключително тежко за много хора — рече той. — Някои не успяха да се справят. Като се има предвид миналото ви, не е изненадващо, че за вас е било особено трудно.

— Не ви разбирам.

— Тук сте само докато се стабилизирате — каза лекарят. — Вече обсъдихме това, не помните ли?

— Не.

Той се смръщи леко и записа нещо в папката.

— Вие страдате от ретроградна амнезия. Мисля, че ще се наложи да ви спрем всички лекарства. Как е настроението?

— Добро.

— А треморите?

Протегнах ръка да проверя. Пръстите ми трепереха.

— Не е много зле — произнесе се той.

Втренчих се в тресящата се ръка. Щом смяташе, че това не е много зле, колко ли зле е било.

— А имате ли чувството, че виждате движение с периферното си зрение?

— Не.

— А натрапчиви мисли? Тревожност?

— Не.

— Склонност към самозаблуди?

Явно това бе крайната цел на въпросите му. Огледах стаята. Кабинетът му беше хубав. Имаше книги и симпатично дървено бюро. Беше се постарал, все пак външният вид е от значение. Хубав прозорец с хубава гледка към морава. Отвън се виждаха дървета и сини небеса. Слънцето грееше.

— Само…

— Само какво? — попита той.

Бях на ръба да му кажа. Да излея всичко. Но замълчах. Замълчах, защото зад прозореца слънцето грееше и аз исках да почувствам отново как стопля лицето ми.

— Кошмари — казах. — Само понякога имам кошмари.

— За какво?

— За една жена. Казва се Мърси. Едната й ръка е осакатена.

— Нейната ръка? — Това като че ли го заинтригува. Той взе пак химикалката, но не започна да пише. — Ние поговорихме за семейството ви. Помните ли?

— Помня — отвърнах.

Макар че исках да забравя.

— Това е било преди години. Трябва най-сетне да си простите. Кажете ми още за този сън.

— Не мога да си спомня.

Пак се чувствах замаян.

Не ми харесваше как ме гледа. Станах. Вече не исках да говоря. Вече не исках да мисля за това.

— Арестуван ли съм?

— Какво? — Той събра вежди, изглеждаше искрено объркан от въпроса ми. — Защо да сте арестуван?

— Значи мога да си тръгна?

Тревогата му сякаш се засили. Той записа още нещо в папката и отвърна:

— Скоро. Щом се стабилизирате.

Наведох се напред и потърках слепоочията си. Помислих си, че сигурно и мама се е срещала с лекари като него. Напълно убедени в самозаблудите й.

— Трябва да изляза. Не мога да остана тук.

— Не мисля, че това е добра идея точно сега. Особено като се имат предвид събитията от последните две седмици.