Эдриан Маккинти - Веригата

— Амбициозно. Какво ви кара да мислите, че можете да го спрете?

Тя поглежда Пийт.

— Разбрах някои неща.

— Нима? Добре, Ариадна, ето какво искам да направите. Идете на летище Лоугън днес на обяд. Купете си билет за вътрешен полет, който и да е, стига да заминава от терминал А. Минете проверката за сигурност и идете в чакалнята за заминаващи. Имам номера на този телефон. Вземете го със себе си. Може да ви се обадя, може и да не го направя. Не се доверявайте на никого, най-малко на мен. Спомнете си, че лабиринт се строи не за да се скриеш, а за да се спотаиш в него и да дебнеш.

Разговорът прекъсва.

— Е? — пита Пийт.

— Ще отида.

— Не вярвай на никого. Дори на него.

— Това трябва да се прекрати. Ще отида — настоява тя.

— Не. Няма да отидеш. Това е лудост.

Пийт е наистина разтревожен, но тревогите му са свързани и със собствените му проблеми. Рейчъл не знае, че метадонът не му помага така, както би трябвало. Когато човек се опитва да се откачи от чист, златистокафяв, високопланински мексикански хероин, метадонът, произвеждан от Байер, не е решението, за което го смятат терапевтите от Клиниката за ветерани.

Нервен е, замаян, не мисли ясно. Да се заеме ли с този нов проект в това си състояние? Докато Рейчъл ходи на химиотерапия? Това е лудост. И двамата са откачили. По-добре да се откажат.

— Не можеш да ми нареждаш какво да правя, Пийт. Писна ми от хора, които ми казват какво да правя! — сопва се Рейчъл.

— Говорим за смъртна заплаха. И за теб, и за Кайли.

— Знам! Мислиш ли, че не знам? Опитвам се да спася живота ни. — Рейчъл го хваща за ръцете и прошепва: — Трябва да го направим, Пийт.

Пийт се взира в очите й. Рейчъл буквално се трови през две седмици на номер петдесет и пет, улица "Фрут". Оцелява. Справя се. Още е жива.

— Добре — отстъпва той. — Но и аз ще дойда.

Рейчъл никога не е харесвала Лоугън. Тук хората са винаги напрегнати: 11 септември е започнал тук. Опашките. Отрицателната енергия. Сувенирите на Ред Сокс. Двамата с Пийт отиват при гишето на Делта и си купуват билети за Кливланд.

Минават проверката на сигурността и зачакват. Тя е със слънчеви очила и с ниско нахлупена шапка на Янкис, сякаш това би могло да й помогне. Дванайсет часът идва и отминава.

— И сега какво? — пита Пийт.

— Не знам — отвръща Рейчъл.

— Защо не се обадиш на телефона от обявата?

Тя изчаква пет минути и се обажда.

— Съжалявам, но този номер е прекъснат — уведомява я автоматичният запис.

Става дванайсет и половина и телефонът й еднодневка най-сетне иззвънява.

— Иди в Лигълс Тест Кичън до изхода за полета на Делта и си поръчай тъмно "Ктхулу" и две мидени супи. Маса, хммм, седемдесет и три изглежда свободна. Сепаре от лявата страна.

— И после какво?

— После ще видим, нали така?

Те отиват в Лигълс, сядат на маса 73 и поръчват бирите и две порции мидена супа. Имат чувството, че някой ги наблюдава, което, разбира се, си е точно така.

— Кой мислиш, че е? — пита Рейчъл и оглежда клиентите и персонала. Заведението е пълно с народ. Много хора гледат в тяхната посока. Невъзможно е да се каже кой от тях е човекът. Тя дръпва шапката още по-ниско над очите си.

— Това беше лоша идея. Сега той знае кои сме, но ние не знаем кой е той — мърмори Пийт.

Рейчъл кимва. Инстинктивно е повярвала на непознатия, макар че защо да го прави? Параноята на Пийт би била много по-подходяща за случая.

Но тя е до полуда разтревожена за Кайли. Всяко решение, което вземе, ще бъде грешно. Да действа е грешно. Да не прави нищо е грешно. Класическа ситуация на цугцванг. Приземил си се насред минно поле и няма как да излезеш от него, без да рискуваш да настъпиш мина. Може би Веригата проверява хората точно така, като праща свой човек за примамка на тези, които мислят да пробват да се откачат от нея? Всеки в заведението може да е агент на Веригата. А сега двамата с Пийт ще трябва да…

Едър мъж с очила приближава сепарето и сяда при тях.

— Поехте голям риск с идването си тук — казва той с доловим източноевропейски акцент. Протяга огромна космата лапа. — Предполагам, че аз съм храбрият Тезей. Ти трябва да си великолепната Ариадна.

— Да — казва Рейчъл и разтърсва ръката му.

Той е много висок, над два метра, и е едър, със сигурност над сто килограма, може би дори сто и тридесет. Изглежда на петдесет и няколко години. Има дълга рошава коса. Проскубаната му брада е започнала да се прошарва. Облечен е в избелели кафяви джинси, кецове "Конвърс" и шлифер над кадифено сако и тениска с корицата на "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет". Не прилича на злия гений зад Веригата. Но човек никога не може да е сигурен, нали така? Държи в ръка чаша, в която има двойно уиски или бърбън. Пийт му подава ръка.