Эдриан Маккинти - Веригата

— На летището не бях въоръжен, но сега съм — казва Пийт и потупва джоба на якето си.

Мъжът поклаща глава.

— Не, не, не! Не схващате най-важното!

— И какво е то? — внимателно пита Рейчъл.

— Най-важното е да сте нащрек. Последните няколко седмици… Е, знам ли? Някой влезе с взлом във Факултета по математика. Претършуваха няколко кабинета, не само моя. Но това може да е било само за заблуда. Макар да се старая да съм дискретен, разклатих лодката и направих вълни. Разбуних кошера. Може да съм предизвикал тревога. Може да ме проучват, да имат планове за мен. Не знам. Но по-важното е, че и вие не знаете. Вие изобщо не ме познавате.

Рейчъл кимва. Преди няколко седмици би си помислила, че такива неща говорят само параноиците. Сега не. Мъжът въздъхва дълбоко и изважда оръфан бележник от шлифера си.

— Това е третият ми бележник със записки за Веригата — казва той. — Истинското ми име е Ерик Лонрот. Работя тук — и посочва с палец през рамо.

— В кухнята ли? — пита Пийт.

— В Масачузетския технологичен институт. Математик съм. Идването ми в Кеймбридж бе най-лошото нещо, което би могло да се случи на мен и семейството ми.

— Какво се случи? — пита Рейчъл.

Ерик отпива голяма глътка от гинеса си.

— Ще започна от началото. Роден съм в Москва, но дойдох с родителите си в Америка, когато бях на тринайсет. Отраснах най-вече в Тексас. Завърших А& М [11] Университет в Тексас. Старото му име е Колеж по селско стопанство и механика, откъдето са взети инициалите на новото име. — Б. пр. . Там защитих доктората си по математика и се запознах с жена си Каролин. Тя беше художничка. Рисуваше прекрасни огромни платна на религиозни теми. Дъщеря ни Ана се роди, докато работех по постдокторантурата си в Станфорд. Хубави времена бяха.

— И след това сте дошли тук — предполага Рейчъл.

— Преместихме се в Кеймбридж през 2004. Предложиха ми асистентска длъжност на щат. Кой би отказал подобно предложение за МТИ? Всичко вървеше добре до 2010, когато… — Той се задавя и гласът му заглъхва. Отпива отново от чашата си и се взима в ръце. — Един ден жена ми се връщала с колелото от студиото си в Нютън. Ударил я джип. Загинала на място.

— Съжалявам — казва Рейчъл.

Той се усмихва немощно и кимва.

— Беше ужасно. Исках да умра, но имах дъщеря. Заедно преминахме през изпитанието. И то какво изпитание! Отначало си мислиш, че няма да успееш, но оцеляваш. Отне ни пет години. Пет дълги години. Нещата тъкмо бяха започнали да се оправят и тогава…

— Веригата — довършва Пийт.

— Четвърти март 2015. Хванаха Ана, докато се връщала един ден от училище. В Кеймбридж, посред бял ден. Училището беше само на четири пресечки от нас.

— Моята дъщеря отвлякоха от автобусната спирка.

Ерик изважда портфейла си и им показва снимка на момиче с къдрава коса и интелигентно изражение по джинси и тениска.

— Ана беше на тринайсет години, но много свита, много невинна за възрастта си. Уязвима. Когато ми казаха какво трябва да направя, за да я освободят, не можах да повярвам. Как би могло на някого да му хрумне да направи подобно нещо? И все пак направих каквото се искаше от мен. Ана беше държана под земята в мрак четири дни, преди да я освободят.

— О, боже мой!

Ерик поклаща глава.

— Така и не се възстанови от преживяното. Започна да получава гърчове, да чува гласове. След година опита да се самоубие — сряза си вените в банята. Сега е в психиатрична болница във Върмонт. Когато отивам да я видя, понякога дори не ме познава. Собствената ми дъщеря. Има добри и лоши дни. Много лоши дни. Моята красива умна Ана седи с лигавник на гърдите и я хранят с бебешки пюрета с пластмасова лъжица. Веригата разби живота ми и живота на дъщеря ми и оттогава търся начин да я унищожа.

— Има ли как да бъде унищожена? — пита Рейчъл.

— Може би — отвръща Ерик. — Сега е ваш ред да говорите. Каква е вашата история?

Пийт поклаща глава.

— Не, това не е покажи ми твоя, за да ти покажа моя. Както казваш, изобщо не те познаваме…

— Отвлякоха дъщеря ми — прекъсва го Рейчъл. — А аз трябваше да отвлека нечия чужда дъщеря. Оттогава сънувам кошмари. Дъщеря ми е в много тежко състояние психически — казва Рейчъл.

— А ти имаш рак — казва Ерик.

Рейчъл се усмихва и несъзнателно докосва изтънялата си коса.

— Малко неща ти убягват май.

— Освен това си от Ню Йорк — продължава Ерик.

— Може просто да съм фенка на Янкис — отвръща Рейчъл.

— И двете. Освен това си смела фенка на Янкис. Фенка, която не възразява да отнесе омразните погледи на всичко живо в този град.