Эдриан Маккинти - Веригата

— Знаеш ли как се използва?

— Да. На едно мнение ли сме какво трябва да направим, ако ни спрат?

— Да — казва той и затаява дъх.

Петък, 18:57 ч.

Полицаите карат след тях около трийсет секунди, плавно се изравняват с пикала и после чисто и просто го задминават. Естествено. Рейчъл не е направила нищо нередно. Тя кара право към къщата на Апънзелър. Амилия или е замаяна, или е в шок. Няма значение кое от двете е, важното е, че е спряла да се мята, а сега само това има значение.

— Ти я прибери долу, а аз ще се обадя — казва Рейчъл на Пийт. Когато улицата се опразва, Пийт извежда Амилия от доджа и я води долу в мазето. Рейчъл остава в колата и отваря уикр приложението на телефона си.

"Готово" — пише тя.

"Какво е готово?" — отговарят й.

"Отвлякох Амилия Дънлийви. При мен е."

Телефонът иззвънява.

— Добре. Много добре — казва изкривеният глас. — Сега ще се обадя на семейството. После ще им се обадиш ти и ще им поискаш сто хиляди долара, платими в биткойни на същата сметка както преди.

— Сто хиляди! Това е малко…

— Това е само половината от сумата в спестовната им сметка. Спокойно могат да си го позволят. Въпросът не е в парите, Рейчъл.

— Знам. Въпросът е във Веригата.

— Точно така. Ще им се обадя и ще им кажа да намерят лист и химикалка. Ти ще говориш с тях след точно пет минути от предплатен телефон. Ще чакат обаждането ти.

Линията прекъсва. Рейчъл се обажда на Пийт по една от еднодневките.

— Ало? — казва той.

— Всичко наред ли е? — пита тя.

— Стресната е, разбира се. Изплашена. Казвам й, че сме приятели на семейството. Тя хем ми вярва, хем не съвсем.

— Пази я, Пийт. Дръж я далече от ядки. Не знам колко е тежка алергията й, но е по-добре да се презастраховаме. Да не ставаме тъпи детегледачи като в разни филми.

— Няма.

— Трябва да четем етикетите на всичко, което й даваме, и ще трябва да купим епинефрин.

— Ще купим. Ей сега ще потърся. Мисля, че се продава в готови спринцовки в ибей. Обади ли се на семейството?

— Сега ще се обадя.

— Използвай друг телефон, не този. Отдалечи се с колата от къщата и тогава се обади.

— Добра идея. Така ще направя.

Тя бързо откарва доджа до паркинга пред океана. Набира номера на семейство Дънлийви.

— Ало? — казва разтревожен женски глас.

— Дъщеря ви Амилия е при мен. Отвлякох я. Не се обаждайте в полицията. Ако се обадите в полицията или друга служба, ще я убия. Разбирате ли?

Хелън започва да пищи. Рейчъл я успокоява с думите, че ако не се успокои, ще вкара един куршум в мозъка на дъщеря й. Разговорът отнема десет минути. Когато свършва, Рейчъл излиза от колата и отново започва да повръща, докато накрая не остава нищо за повръщане. Взира се в черния океан, чиито вълни се разбиват на брега. Седи на пясъка, а наоколо вали силен леден дъжд. Главата я боли. Има чувството, че черепът й ще избухне.

Седи още пет минути, после става, стъпква предплатения телефон и хвърля останките му в океана. После вдига лице към дъжда и моли водата да я пречисти. Не става. Обажда се на Пийт от друг телефон.

— Готово. Всичко наред ли е при теб?

— Не особено. Сложих й белезници и я закопчах за колоната. На това не възрази особено. Не крещи и не се бори, но плаче и иска майка си, и казва, че не може да остане тук без Господин Бу. Господин Бу е мечка. Пълно е с плюшени животни, но тя иска само Господин Бу.

— Разбирам — казва Рейчъл.

Тя се качва в колата и отива в собствения си дом. Качва се в спалнята на Кайли. Открива Маршмелоу, розовия плюшен заек на дъщеря й. Как ли спи Кайли без Маршмелоу и котката си? Тя взима Маршмелоу, вдига си качулката и тича през дъжда към Апънзелър.

Почуква по задната врата и Пийт отваря. Говори по телефона и изглежда разтревожен.

— Какво има? — шепнешком пита тя.

— От Америкън Експрес искат да потвърдя превода — казва той, закрил с ръка микрофона.

— И на мен ми се обадиха от Виза. Ако парите не стигнат където трябва тази нощ, ще убият Кайли.

— Знам. Ще оправя нещата — отвръща той.

Пийт не изглежда добре. Нервен е, очите му са изцъклени и се поти.

— Добре ли си?

— Да. Ще оправя всичко.

Рейчъл си слага ски маската и слиза в мазето. Амилия е изтощена. Плакала е, борила се е, пак е плакала и сигурно единственото, което иска в момента, е да заспи, но не може да заспи без Господин Бу. Седнала е на матрака върху спалния чувал, заобиколена от лего, настолни игри и погрешните плюшени животни.

Рейчъл сяда до нея.

— Знам, че си изплашена, миличко, но няма от какво да се страхуваш. Тук си в безопасност, обещавам. Няма да позволя да ти се случи нищо.