Эдриан Маккинти - Веригата

Това й трябва сега, смелостта и решимостта на малката Ирина, на майка й и на баба й. Всички жени, три поколения. Отново разглежда ключа. Тежък е. Петнайсет сантиметра дълъг. Някой сигурно го е оставил на пода, след като го е ползвал да оправи бойлера. По-скоро някой майстор, отколкото собствениците на къщата. Те не приличат на хора, които знаят как да поправят бойлер. С този ключ не може да се среже верига, но може би е достатъчно голям да счупи нечия глава. Скоро ще разбере.

Събота, 6:11 ч.

Рейчъл проверява за сигнали за изчезнали деца, полицейски рапорти и новини, докато държи под око клонинга на компютъра на Дънлийви. Малките часове на нощта. Часът на скункса по Робърт Лоуъл. Толкова е късно! Толкова е уморена!

Не заспивай, не заспивай, не заспивай…

Затваря очи за една секунда.

Празнота.

Слънчева светлина.

Птичи песни.

Мамка му!

Кой ден е?

Часовете са като дни, а дните са десетилетия. От колко хилядолетия живее в този проклет кошмар?

Още едно утро. Онова чувство в стомаха, пеперудите на ужаса, страх, който сплита червата. Човек не знае какво е страх, докато някой или нещо не заплаши детето му. Умирането не е най-страшното, което може да ти се случи. Най-страшното е нещо да се случи с детето ти. Раждането на дете мигновено те прави възрастен. Абсурдът е онтологичното несъответствие между желанието да откриеш смисъл и невъзможността да откриеш такъв смисъл на този свят. Абсурдът е непостижим лукс за родителите на изчезнали деца.

Сяда пред холната маса. Котаракът Илай мяука до нея. Не е хранен от почти два дни. Рейчъл напълва купичката му, изпива чаша студено кафе и излиза на верандата. Облича палтото си и тръгва по пътеката край плажа към къщата на Апънзелър.

Слънцето се издига над Атлантическия океан и големите къщи от източната страна на острова. Айфонът й иззвънява. Непознат номер. Стомахът й се обръща. Сега пък какво?

— Ало?

— Трябваш ми! Ела веднага! — крещи Пийт.

— След две минути съм при теб.

— Тичай! Имам нужда от помощ.

Тя хуква по пътеката и излиза на Северния булевард. С бясно биещо сърце продължава по пътеката към плажа и стълбите към задния вход на Апънзелър.

Вратата е отворена, което е притеснително.

Тя влиза.

На кухненската маса лежи 45-калибровият пистолет на Пийт и торбичка с нещо, което прилича на наркотик. Какво, по дяволите, значи това? Пийт взима дрога? Мозъкът й превключва на по-високи обороти.

Може ли да му се вярва? Господи, да не би да е част от всичко това?

Рейчъл мисли, че познава Пийт, но нима някой може наистина да познава друг? Луд е по Кайли, но има досие, а и с какво се е занимавал през всичките тези години, откакто се уволни от морската пехота?

Тя поклаща глава. Не, това е Пийт, за бога. Тези мисли са параноя. Веригата няма нищо общо с Тами, нито пък с Пийт.

Но дрога? Сериозно е. Ще трябва…

— Рейчъл! Насам! Сложи си маската.

Тя си слага ски маската и се затичва надолу към мазето. Пийт държи в ръце Амилия, увита в хавлия, гърчеща се, трепереща. По пода е пръсната зърнена закуска.

— Какво е станало?

— Дадох й от оризовите хрупки. Мислех, че няма да има проблем! Не прочетох написаното с дребен шрифт. Пише, че може да съдържат следи от ядки.

— Господи!

— Епиинефринът ще пристигне след няколко часа — казва Пийт, напълно паникьосан.

Устните на Амилия са подути и е бледа като платно. В ъгълчетата на устата й има следи от пяна, а дишането й е накъсано и плитко. Рейчъл допира опакото на дланта си до челото на детето.

Температура.

Повдига блузката й.

Обрив.

Разтваря устата на Амилия и поглежда вътре. Гърлото й е свободно. Езикът й не е подут. Засега.

— Трудно ли ти е да дишаш, Амилия? — пита Рейчъл. — Можеш ли да дишаш? Отговори ми.

Амилия кимва.

— Какво прави майка ти, когато ти стане така?

— Доктор.

Обляна е в пот и диша все по-трудно.

— Трябва да я заведем в болница — казва Пийт.

Рейчъл се обръща към него. Какви ги мисли? Болница? Няма начин да я заведат в болница. Ако я заведат в болница, играта свършва и Кайли ще умре.

— Не — казва тя.

— Но това е алергична реакция!

— Виждам.

— Трябва да я види лекар. Нямаме епинефрин.

— Никакви лекари — настоява Рейчъл. — Аз ще я държа.

Тя поема детето и Пийт най-сетне разбира.

— Сигурна ли си?

— Да. Решила съм.

Ужасяващо решение, което Веригата я е принудила да вземе. Момиченцето или ще умре тук, в прегръдките й, или по някакъв начин ще се оправи.