Эдриан Маккинти - Веригата

— Ще остана с нея. Ти иди да намериш епинефрин, каквото и да ти струва!

— Как?

— Обери някоя проклета аптека!

Пийт хуква нагоре по стълбите.

— Ще ти оставя пистолета — казва от кухнята.

— Добре. Тръгвай!

Рейчъл чува как задната врата се затръшва. Държи Амилия.

— Доктор — казва детето.

— Да, миличко — отвръща Рейчъл.

Няма да има никакви доктори и болници. Ако Амилия умре, двамата с Пийт ще напуснат тази къща и ще пробват отново. Полицаите ще открият мъртво момиченце, вързано с верига за бетонна колона, покрито със слюнка и повръщано, заобиколено от кукли и настолни игри. Ще си помислят, че това е едно от най-зловещите местопрестъпления, които са виждали.

Лицето на Амилия е бледо. Очите й са изцъклени. Започва да кашля. В болницата ще могат да я спасят. Линейка с парамедици от пожарната в Нюбърипорт ще може да я спаси. Но Рейчъл няма да се обади за линейка, за лекар или в болницата. Това ще доведе до смъртта на Кайли. Ако се налага да избира между Амилия и Кайли, тя ще избере Кайли. Неусетно започва да плаче.

— Опитай се да дишаш по-бавно — казва на Амилия. — Бавно и спокойно, и дълбоко.

Проверява пулса на детето. Той отслабва. Амилия изглежда позеленяла. Кожата й е влажна от пот, сякаш току-що се е къпала.

— Искам тати — простенва детето.

— След малко ще пристигне помощ, обещавам.

Рейчъл люлее момиченцето в ръце. То умира. Амилия умира и Рейчъл не може да направи нищо. Може би една антихистаминова таблетка ще помогне? Може да има горе в шкафчето с лекарства? Тя взима телефона си и пише в Гугъл алергия към фъстъци и антихистамин. Първият резултат от търсенето й казва да не дава антихистамин на дете, проявило тежка алергична реакция, защото антихистамините не помагат при анафилаксия [7] Тежка алергична реакция, при която тъканите се подуват и може да се стигне до анафилактичен шок и смърт. — Б. пр. и могат да влошат нещата.

— Хайде, Пийт! — шепне Рейчъл. — Хайде!

Амилия е скована и гореща, а по устата й избиват мехурчета пяна.

— Мамо — промълвява тя и отново простенва.

— Всичко е наред — лъже Рейчъл. — Всичко е наред.

Притиска момиченцето към себе си. Минутите се нижат бавно. Амилия не се оправя, но не се и влошава. Къщата е притихнала. Тя чува чайките, морето, трак-трак-трак… А?

Сяда на матрака и се заслушва. Отново чува трак-трак-трак. Какво е това?

— Илейн? — казва нечий глас.

Някой чука на предната врата. Някой е горе пред къщата. Жена.

Рейчъл полага Амилия върху матрака, тихо изтичва нагоре по стълбите и се промъква в коридора.

Трак-трак-трак — отново и още веднъж:

— Илейн? Вкъщи ли си?

Рейчъл ляга на пода в коридора.

— Илейн? Има ли някой?

Гласчето на Амилия долита от мазето.

— Мамо…

— Илейн? Тук ли сте?

Рейчъл пропълзява по коридора и стига до кухнята.

Торбата с наркотици е изчезнала, но 45-калибровият колт е там.

Взима го от кухненската маса и се промъква обратно в коридора. Пред вратата очевидно е застанала особено глупава жена. Дори ако Илейн си беше вкъщи, нямаше да иска някой да й чука на вратата в шест и половина сутринта.

— Ъхх — стене Амилия.

Сърцето на Рейчъл се качва в гърлото. Тя се плъзва надолу по стълбите към мазето, спъва се и за малко не си счупва проклетия врат. Тичешком отива при Амилия и слага пръст на устните й.

— Шшшшт — изсъсква.

— Илейн, вкъщи ли си или не? — настоява да знае гласът пред вратата. — Мисля, че те видях да ходиш из къщата!

Амилия простенва по-силно и Рейчъл няма избор, освен да запуши устата на момичето с ръка. Амилия не може да диша добре през носа. Тя започва да се мята в хватката на Рейчъл, но е прекалено слаба, за да постигне каквото и да било.

— Шшшшт — шепне Рейчъл. — Успокой се. Всичко е наред, всичко е наред.

Държи я здраво. Отгоре вече не долита никакъв шум.

Минават десет секунди.

Петнайсет.

Двайсет.

Трийсет.

— Е, явно няма никой — заключава гласът пред вратата.

Рейчъл чува жената да слиза по стълбите и след миг чува и тежката порта пред двора да се затваря. Сваля ръка от устата на Амилия и момиченцето започва жадно да гълта въздух.

Рейчъл тичешком се качва в къщата и застава пред прозореца на първия етаж. Досадницата е възрастна дама с галоши и лилав дъждобран.

— Олеле! — изпъшква Рейчъл.

Напълно изтощена, тя сяда на пода и зачаква полицията да дойде.

Но никой не идва и тя се връща долу при Амилия.

Детето изглежда малко по-добре. Или на Рейчъл просто така й се иска?