Эдриан Маккинти - Веригата

— О, боже, надявам се!

— Ще свърши.

— Как го направи? Как успя да го преживееш? Как намери силите?

— Не зная, Рейчъл. Предполагам, просто трябва да си представиш момента, в който с Кайли отново ще бъдете заедно. Всичко, което правиш, всяко решение, което взимаш, е средство за постигане на тази цел, нали разбираш?

— Да.

— Когато хванахме Кайли, се случи нещо, нещо ужасно. Не на нея, тя е добре. Но се наложи да извърша нещо ужасно, от което старото ми аз би се сгърчило в агония. Но знаеш ли какво чувствам сега? Нищо. Нищо, освен облекчение. Направих каквото трябваше и си върнах сина. Това е единственото, което има значение.

— Мисля, че разбирам.

— Просто трябва да издържиш още малко.

— Ще издържа.

Събота, 12:07 ч.

Майк Дънлийви гледа жена си, свита на пода в банята, разтърсвана от хлипове. Той ляга до нея и също започва да плаче. Оставя пистолета на пода. Няма причина да ходи из къщата със зареден пистолет. Пистолетът е безполезен. Няма кого да убие.

— Как е Тоби? — пита го Хелън. Лицето й е обляно в сълзи.

— Спи. Казах му, че Амилия е отишла на гости на приятелка за няколко дни.

— Той повярва ли ти?

— Не ми обърна внимание. Искаше да знае само къде са лъкът и стрелите му. Казах му, че са прибрани на сигурно място.

— Дали е уместно да се помолим на Бог за помощ? — пита се Хелън.

— Ще го направим ли?

— Налага се.

— Не се налага. Можем да отидем в полицията.

— Ако отидем в полицията, ще я убият. Жената, която я е хванала, е чудовище. По гласа й познах. Ние сме най-лошите родители в Америка. Нали знаеш онези, които умират от свръхдоза в колите си? Ние сме по-тъпи и от тях.

Хелън отново заплаква. От гърлото й излизат тежки, разтърсващи хлипове, сякаш умира. Майк се вглежда в лицето й на оскъдната светлина, проникваща през прозореца на банята. Изглежда крехка и смазана, напълно объркана. Той няма думи.

— Как може Амилия да спи без Господин Бу? — пита тя.

— Не зная.

— Ще си я върнем, нали? Кажи ми, че ще си я върнем — казва Хелън.

— Ще си я върнем. Ще направим всичко по силите си. Дори да се наложи да избия всички онези мръсници до крак, ще си я върнем.

Събота 5:38 ч.

Навън е още тъмно, но на изток като че ли започва да просветлява. Кайли не може да заспи. Не е мигвала, откакто взе гаечния ключ. Организмът й помпа адреналин цяла нощ и сънят е невъзможен. Ще има само една възможност и ще трябва да се възползва от нея. Планът е прост. Всички добри планове са прости. Нали? Качваш се на кораба, намираш кита и го убиваш. Качваш се на лодката, намираш акулата и я убиваш. Мъжът или жената ще слязат по стълбите с поднос с купа зърнена закуска и чаша портокалов сок. Той, или тя, ще се наведе да остави подноса. После той, или тя, ще вземе купата и чашата от него. Точно в този момент Кайли ще го или я удари с ключа. Ще удари с всички сили по главата. Ще удари с две ръце и ще нокаутира него или нея.

Той, или тя, ще се просне на земята в безсъзнание. Ако Кайли извади късмет, той, или тя, ще носи ключа от белезниците със себе си. Кайли ще ги отключи, ще изтича нагоре по стълбите и ще тръгне към най-близкия път. Ако обаче той, или тя, не носи ключа за белезниците, ще се намеси пистолетът. Пистолетът е основна част от плана. И той, и тя всеки път, когато са слизали тук, без изключение, са били въоръжени.

Ако не носят ключа, Кайли ще вземе пистолета и ще изчака, докато той, или тя, се свести, ще насочи пистолета към него или нея, ще извика другия и ще им каже да й дадат ключа от белезниците, иначе ще стреля.

Ако не й повярват, че ще стреля, тя ще простреля този, който е при нея, в коляното. Ходила е да стреля в гората с чичо си Пийт няколко пъти. Знае как да стреля с револвер. Сваляш предпазителя, проверяваш барабана, дърпаш спусъка. Затова вторият човек ще й даде ключовете, но ако единият или другият откажат да съдействат, тя ще им предложи сделка: след като се прибере у дома при майка си, ще твърди, че не помни къде е била затворена. Няма да си спомни цяло денонощие. Това ще им даде време да напуснат страната.

Кайли е доволна от плана. Той е логичен и разумен и тя не вижда причина, поради която да не свърши работа. Най-трудна ще е първата част, но тя ще приключи за секунди. Ще се справиш, Кайлс, наистина ще се справиш — казва си наум. Само че трепери от страх в спалния чувал.

Треперене не е точната дума. Конвулсии е по-точно. Само че смелостта е семейна черта. Тя мисли за майка си и химиотерапията. Мисли за баба си, която толкова години се бори с управата на нюйоркския университет да я остави да живее в служебното жилище, след като дядо й забягнал с една от студентките си. Мисли и за прабаба си Ирина, решителното момиче, което с викове и крясъци принудило семейството си да се натовари на една магарешка каруца и ги повела на изток след оттеглящата се Червена армия, докато стигнали до влак, който ги отнесъл в необичаен град с кубета на име Ташкент. Там прекарали четири години като безпарични просяци и когато се върнали в щетъла в Беларус през есента на 1945, открили, разбира се, че всички, които били останали, били избити от германците. Ако не е била смелостта на прабаба й, Кайли е нямало да се роди.