Эдриан Маккинти - Веригата

Нещо не е наред. Пийт се връща до колата без момчето.

Какво, по дяволите, става?

— Какъв е проблемът? — сопва се тя.

— Момиче е — отвръща Пийт.

Рейчъл дръпва ски маската върху лицето си и излиза от колата. Съмнение няма, детето е дребно, кльощаво момиченце с кестенява коса на около осем или девет години. Носи сак, който е прекалено голям за нея.

— От клуба по стрелба ли излезе? — пита я Рейчъл.

— Да — отвръща момичето.

— Защо ви пуснаха по-рано? — включва се Пийт.

— Парното се развали, така че ни пуснаха да си ходим. Вие защо носите маски?

— Как се казваш? — пита я Рейчъл.

— Амилия Дънлийви.

— А къде е брат ти Тоби?

— Отиде у Диъм. Каза ми да му занеса сака вкъщи.

— Какво ще правим сега? — пита Пийт Рейчъл.

— Ще вземем нея — мрачно отвръща Рейчъл.

— Планът не беше такъв.

— Сега е такъв — казва му Рейчъл.

Знае, че не би могла втори път да мине през всичко това. А ако не го направи, Кайли ще умре.

— Ела, Амилия — казва Пийт. — Ще те закараме вкъщи.

Той я вкарва в колата, закопчава колана, сяда до нея и заключва вратата. Рейчъл прави обратен завой и потегля към изхода за шосе 1А.

— Наистина ли ще го направим? Ами здравословните проблеми? — пита Пийт.

— Ще се справим. Никакви фъстъци или фъстъчени продукти. Ще купим инжекция с епинефрин за всеки случай… Мамка му! — възкликва Рейчъл и удря с юмрук по таблото.

— Не бива да казваш това — обажда се Амилия.

— Права си — отвръща Рейчъл. — Извинявай, миличко. На колко си години?

— На осем — отговаря Амилия. — През декември ще стана на девет.

— Кой би оставил осемгодишно дете да се прибира само вкъщи по тъмно в наше време? В дъжда? Кой би го направил? — мърмори Рейчъл.

— Тоби също трябваше да дойде. Днес ми беше първият урок по стрелба. Вече мога да стрелям с малкия лък. Трябваше да ме изпрати до къщи, но отиде у Лиъм, защото ни пуснаха по-рано.

— И Тоби те остави да се прибираш сама?

— Каза, че съм голямо момиче. Даде ми да му нося сака — казва Амилия.

— Е, сега ще трябва да дойдеш с нас. Майка ти каза, че няма проблем. Отиваме на приключение — казва Рейчъл.

В огледалото за обратно виждане гледа как Амилия клати глава.

— Не искам да идвам с вас. Искам да се прибера вкъщи — казва тя.

— Не може да се прибереш. Трябва да дойдеш с нас — настоява Рейчъл.

— Искам вкъщи! — вика Амилия и започва да плаче.

Рейчъл се задавя, когато Амилия започва да се мята и да дърпа колана.

— Искам вкъщи! — крещи Амилия и Пийт я прегръща с големите си ръце.

Когато излизат от града, Рейчъл отбива в един запустял участък от шосе 1А насред мочурливите гори между Бевърли и Уенъм. Излиза с препъване от колата, сваля ски маската и повръща. Плюе и отново повръща. В устата й има кисел вкус, а гърлото й гори. По бузите й се стичат сълзи. Повръща, докато остават само сухи спазми. Пийт отваря вратата на колата и изхвърля обувките на Амилия и сака.

— Най-добре да ги пуснем в блатото — казва той. — За всеки случай. Може да имат джипиес чип.

Рейчъл слага обувките в сака, затваря ципа колкото може и го хвърля в блатото наблизо, където сакът остава да плава на повърхността. Тя няма време за измисляне на планове за потапянето на сак в блато, затова нагазва в тинята и потапя проклетото нещо с крак. После отново си слага ски маската.

— Искаш ли аз да карам? — пита я Пийт, когато Рейчъл се качва в пикапа.

Тя поклаща глава и се обръща към Амилия, по чието личице се стичат сълзи. Очите й са разширени, тя е видимо ужасена.

— Всичко ще бъде наред, миличко — казва Рейчъл. — Взимаме те само за два дни. Това е една игра. Мама и татко я знаят.

— И те ли играят? — пита изненадано Амилия.

— О, да. Всичко ще бъде наред, обещавам ти — казва Рейчъл, включва на скорост и потегля.

— Ще трябва да си сложиш превръзката, детенце — казва Пийт. — Тя е част от играта.

— Като на сляпа баба? — пита Амилия.

— Съвсем същото — потвърждава Пийт.

— На тази съм играла.

Тя си слага превръзката, а Пийт и Рейчъл си свалят маските. Малко преди да влязат в Нюбъри Рейчъл зърва кола на щатската полиция в огледалото за обратно виждане.

— Полицаи — спокойно казва тя.

Пийт поглежда назад.

— Нищо лошо не сме направили. Просто си карай, не превишавай скоростта, но не се и влачи — напътства я той.

— Знам — изръмжава тя. — Но ми дай пистолета. Ако ни спрат, няма да успеем да се разминем с приказки.

— Рейчъл…

— Дай ми го!

Пийт й подава 45-калибровия и тя го слага в скута си.