Эдриан Маккинти - Веригата

Какви глупости!

Единственото, което чувства сега, е страх и мъка. Най-вече страх. И, да, това са определено дълбините на зимата. Направо си е средата на ледникова епоха на лишения от слънчева светлина Северен полюс. Дъщеря ми е отвлечена и за да си я върна, трябва да хвана едно невинно момче от улицата, да го заплаша и да заплаша семейството му, и да говоря сериозно. Да говоря сериозно, когато му кажа, че ще го убия, защото, ако не го направя, никога повече няма да видя Кайли.

Тя облича тениска, червения си пуловер и джинси и влиза в хола. Пийт вдига глава от лаптопа си. Той не бива да разбира за мъката й. Не бива да разбира за страха и съмненията. Той не иска да прави това, което трябва да направят. Добър човек е. Ветеран от армията. Тя ще трябва да се превъплъти в лейди Макбет.

— Е, значи всичко е готово — казва студено.

Пийт кимва. Тъкмо се е върнал от къщата на Апънзелър.

— Как изглежда? — пита Рейчъл.

— Идеално. Долу в мазето е съвсем тихо. Има кофа за тоалетна. Сложих няколко книжки с комикси, за да не му е скучно. Има и няколко плюшени животни и игри. Някакви сладки неща.

— Как е времето?

— Ръми. Не е силен дъжд.

— Какво прави семейството в момента? — пита тя.

— Майк е още на работа. Останалите са си у дома. Хелън Дънлийви пише дълъг фейсбук пост за смокинята в задния им двор. А Тоби със сигурност не е алергичен към фъстъци.

— Хубаво. Веднъж, когато пътувах със самолет, имаше една жена с алергия към фъстъци и изпадна в криза само от миризмата на нечий сандвич с фъстъчено масло. Направо кошмар — казва тя и въздъхва тежко. — Благодаря ти, че дойде, Пийт. Ти си истинска опора. Нямаше да се справя с всичко това без теб.

Пийт я поглежда и преглъща. Устата му се отваря и затваря.

Има две неща, които трябва да й каже. Трябва да й каже за хероина и за инцидента в лагера "Бастион". Той не е опора. На него не може да се разчита. Той е неудачник. Щяха да го изправят пред военен съд, но той ги изпревари и си подаде оставката.

— Трябва да ти кажа нещо…

Айфонът на Рейчъл иззвънява. Непознат номер. Тя пуска разговора на високоговорител, за да може и Пийт да слуша.

— Да?

— Има промяна в плана — казва жената, която държи Кайли в плен.

— Какво имаш предвид?

— Искат да платиш още двайсет и пет хиляди долара в сметката на ИнфинитиПроджектс.

— Но ние вече платихме откупа. Ние…

— Има промяна. Понякога променят нещата. Трябва да платиш още двайсет и пет хиляди. Освен това трябва да свършиш втората част от задачата днес. Разбираш ли? Ако не свършиш всичко това днес, ще трябва да убия Кайли.

— Не, моля те! Направих всичко, което поиска. Съдействам ви!

— Знам. Току-що ми писаха. Трябва да правим каквото кажат, Рейчъл. Още двайсет и пет хиляди до полунощ и част втора от задачата. Ако не го направиш, ще убия Кайли. Ако не го направя, ще убият сина ми, затова трябва да го направя.

— Не, това е лудост. Нали работим заедно, нали…?

— Разбра ли какво ти казах, Рейчъл?

— Да, аз…

Линията прекъсва. Още двайсет и пет хиляди днес? Как?

— Идва кола! — казва Пийт, който гледа през прозореца на хола.

— Тук ли идва?

— Тук идва — отвръща Пийт. — Двама души. Мъж и жена. Паркират до пикала ми. Какво кара Марти в момента?

Рейчъл хуква към кухненския прозорец. Колата е бял мерцедес. Мъжът зад волана е Марти и Рейчъл е сигурна, че жената до него е Тами. Рейчъл се срещна с Тами само веднъж, когато Марти дойде да вземе Кайли за уикенда, но помни, че е дългокрака блондинка, подстригана на елегантно каре, а жената до Марти определено е със същата прическа.

— Марти е!

Пийт дотичва пред кухненския прозорец.

— Господи, вярно! Какво прави тук? Мислех, че каза, че е в Джорджия.

Рейчъл простенва.

— Петък вечер е. Дошъл е да вземе Кайли за уикенда.

— Нямаме време за губене. Трябва да се отървем от тях.

— Знам!

Марти й помахва през прозореца. Рейчъл не помръдва, подпряна на плота до мивката, скована от ужас, и гледа как Марти и Тами се качват по стълбите към вратата. Марти отваря кухненската врата, усмихва й се, навежда се и я целува по бузата. Изглежда добре. Много е хубав. Като кинозвезда. Отслабнал е малко, бузите му са поруменели и най-сетне е намерил фризьор, който знае как да подстригва гъстата му чуплива коса. Зелените му очи блещукат, но гъстите вежди се смръщват от тревога, когато я поглежда.

Тя се бори с първичния подтик да се хвърли в прегръдките му, да го прегърне и да заплаче. Подсмърча, взима се в ръце и се усмихва.