Эдриан Маккинти - Веригата

Следва петминутна пауза, преди Рейчъл да отговори: "Да, ще го направим тази вечер, ако успеем, или в неделя, ако днес не стане."

"Защо не утре вечер? Или сутринта?"

"Момчето ходи на уроци по стрелба и се прибира пеша. Уроците са днес и в неделя вечер" — отговаря Рейчъл.

Тонът на Рейчъл не й харесва. Не е достатъчно уплашена. Не е достатъчно покорна. Рейчъл не си дава сметка, че е незначително колелце в машината, което разговаря с двигателя.

Мога да те залича от лицето на Земята, Рейчъл — мисли си тя. — Мога просто да щракна с пръсти и ще бъдеш мъртва като долнопробна курва, предозирала с крек.

"Пиши ми в уикр веднага, щом хванеш момчето — пише тя. — Аз ще се обадя на семейството. Ти ще им се обадиш пет минути по-късно. Първото, което ще кажеш, ще бъде "Трябва да запомните, че не сте нито първите, нито последните. Не става дума за пари. Става дума за Веригата". Разбра ли?"

"Да" — пише Рейчъл.

Отговорът отново звучи рязко и самоуверено. Това не й харесва. Затваря прозореца с разговора и обмисля нещата няколко минути. Оли все й повтаря да не допуска нещата да навлязат в личната сфера. Все едно е по-стар и по-мъдър от нея. Да, по-стар е с петнайсет минути. Но е вярно, че няма нужда да прибързва. Въпросът не е в бързината, с която се случват нещата. Единственото, което има значение, е тези неща да продължават да се случват. Според модела на Оли, колкото повече хора се прибавят към Веригата, толкова повече нараства вероятността от сериозен проблем. Ето защо страхът е толкова важен. Психическият аспект е важен. Човешките същества са създания, чийто живот се управлява от дълбоко вкоренени инстинкти. Те са като мишки, мишки на житна нива, а тя е ястребът, летящ над тях, който вижда абсолютно всичко, което правят.

Сеща се за Ноа Липман. Имаше сериозни намерения за Ноа, но той скъса с нея и се премести в Ню Мексико с новото си гадже. Веригата обаче по някакъв начин протегна пипалата си чак дотам, до пустинята. В Таос животът му поднесе няколко катастрофални събития. Приятелката му бе блъсната и убита на място, а шофьорът избяга, после Ноа бе уволнен от болницата, обраха го и го пребиха и сега Ноа работи на изтощителни смени за твърде малко пари като медицински брат в някакъв хоспис в Санта Фе. Косата му започна да побелява и от обира насам куца.

Веригата не е непременно лошо нещо — предполага тя. Понякога помага на хората. Помага им да се съсредоточат върху истински важните неща. В някакъв смисъл тя върши услуга на тези мишки в нивата. Така де, сега вече знаеш каква е целта ти в живота, нали така, Рейчъл? Сега знаеш какво трябва да направиш, за да видиш малката сладка Кайли отново. Заслепяващата паника? Приливът на адреналин? Подтикът да действаш? Веригата ти даде всичко това. Веригата те освободи.

Затваря лаптопа.

"Не се намесвай — повтаря й Оли, — остави нещата да си вървят сами."

Но понякога човек има право да се позабавлява. Тя отваря уикр приложението отново и праща съобщение на Хедър Портър. "Откупът за Рейчъл се удвои на петдесет хиляди долара. Остатъкът трябва да се плати днес. Информирай я незабавно. Освен това, тя трябва да свърши втората част от задачата си днес. Ако не плати втората половина от откупа и не извърши отвличането до полунощ, трябва да убиеш Кайли О'Нийл и да си потърсиш друга мишена."

Да, това ще оправи нещата — мисли си тя с известно задоволство.

Петък, 15:57 ч.

Рейчъл стои под душа. Попарва се и после се подлага на ледени струи, но водата не помага — все още има чувството, че се намира в лош сън. Другите хора изгубват децата си, хора, които не внимават. Хора, които оставят тринайсетгодишните си деца да се прибират пеша от отдалечени, изолирани автобусни спирки в Мисисипи или Алабама. Такива работи не се случват в гъсто населения цивилизован северен Масачузетс.

Тя излиза от душкабината и стъпва на ледения под на банята. Поклаща глава. Точно заради този снобизъм, това фалшиво спокойствие допусна някой да отвлече дъщеря й. Главата й е олекнала. Лявата гърда я боли. Чувства се като отвързана лодка в морето. Представя си как изглежда лицето й в несъществуващото огледало над мивката. Изпосталялото, хлътнало, грозно, тъпо лице, което вече няма нищо общо с Дженифър Конъли. Да махне огледалата, какъв майтап! Така просто скри истината. Всички онези огледала, разбити на градското сметище. Толкова много лош късмет, върнал се при нея.

Камю е казал: "В дълбините на зимата осъзнах, че у мен се крие непобедимо лято".