Эдриан Маккинти - Веригата

— Добре, това значи до осем и половина.

— Да.

— И какво ще значи, ако не се върнеш до осем и половина?

— Ще значи, че нещо ми е попречило. Няма да кажа нищо, разбира се, но ти трябва да минеш на мишена 2 или по-добре направо да си направиш изцяло нов списък, за който не знам нищо.

— Ще ти звънна, ако тук стане нещо.

— Добре, но ако нещата се закучат, просто се махай оттук.

Пийт прехвърля раницата си през рамо, проверява дали някой не го гледа и изтичва до оградата между къщата на Дънлийви и една горичка, сбутана между плажа и улицата. Рейчъл го гледа как прескача оградата и влиза в задния двор на Дънлийви. Ослушва се за крясъци или изстрели от пушката на стария откачен чичо, но не се чува нищо подобно. В огледалото за обратно виждане гледа момиченцето отсреща, което продължава да скача на трамплина. Не се вижда някой да я наглежда. Входната врата на къщата й е затворена. Всъщност би било съвсем лесно да отиде в двора и да вземе детето.

Господи боже, що за мисли? В какво, по дяволите, си се превърнала, Рейчъл?

Тя си включва телефона и поглежда часа: 8:22. Затваря очи и мисли за Кайли. Успяла ли е да поспи? Доколкото познава дъщеря си, сигурно през цялата нощ е мислила за майка си и баща си и се е притеснявала за тях.

О, боже, Кайли, идвам да те прибера! Ще те върна. Никога повече няма да те изпусна от поглед. Ще бъда по-добра майка. Ще те опазя. Ще изключа всички социални мрежи. Няма да вярвам на никого. Тотална изолация.

Отново поглежда телефона: 8:23.

Бял микробус се движи бавно по улицата, от онзи вид грохнали бели микробуси, които неизменно се ползват за нещо подозрително. Само че шофьорът изобщо не я поглежда, а продължава напред. Тя тършува из джобовете на палтото си за цигарите на Марти, но не успява да ги намери. Някъде наблизо някакво куче лае като полудяло. Къде лае? Семейство Дънлийви нямат куче. Може би съседското куче е видяло Пийт да влиза в къщата и е разбрало, че е непознат?

Телефонът казва, че е 8:28.

Включва радиото. Попада на едно от безкрайните повторения на "Говорим за коли". Единият от двамата братя водещи нарежда нещо за микробусите фолксваген.

Вече е 8:31.

Къде е Пийт? Кучето лае по-силно. Момиченцето слиза от трамплина, взима нещо, което прилича на кутийка безалкохолно, и се връща на трамплина.

Това не е много умно, миличка. Не и с тази хубава рокля — мисли си Рейчъл.

Вече е 8:34.

Една черно-бяла патрулка от участъка в Бевърли се появява в огледалото й за обратно виждане.

— О, не! — промълвява Рейчъл.

Завърта ключа в стартера и стабилният стар двигател се събужда с ръмжене.

Патрулката подкарва бавно нагоре по улицата. В нея има двама полицаи. Идват право към нея.

Часът е 8:37.

Кучето лае все по-силно. Полицейската кола идва все по-близо. Тя включва на първа скорост, левият й крак е на съединителя, десният чака да натисне газта. Момиченцето на трамплина прави неизбежното и успява да разлее кутийката с безалкохолно върху роклята си. Започва да пищи. Двамата полицаи се обръщат да я погледнат. Пийт се появява на оградата на Дънлийви. Скача в горичката, тича към волвото и сяда на задната седалка задъхан.

— Тръгвай! — казва.

— Всичко наред ли е?

— Да. Наред е. Тръгвай!

Рейчъл отпуска съединителя и потегля. Тръгва на изток, към Манчестър, и оттам на север, към Ипсуич и шосе 1А. Полицаите не я следват. Пийт седи отзад и си гледа телефона.

— Всичко наред ли е? — пита тя отново.

— Да, наред е.

— Какво стана?

— Нищо. Всичко мина гладко. Задният прозорец беше отворен, така че влязох за две секунди. Намерих включен настолен компютър в един кабинет на първия етаж. Вкарах му червей. Не успях да намеря домашния им телефон, така че на него не успях да сложа микрофон, за жалост. Доста хора вече не ползват стационарни телефони. Но щом включат компютъра, ще мога да им прочета имейлите, скайп разговорите, фейстайм разговорите и паролите за съобщения по аймесинджър.

— Боже мили! — казва Рейчъл впечатлена.

— Аха — отвръща Пийт.

— Приятелят ти Стан ли те научи на всичко това?

— На повечето. Винаги съм имал мислене на престъпник.

— Да, Марти ми е разказвал как си откраднал кола и си карал до Канада, когато си бил на единайсет.

— А, не, не стигнах до Канада. И бях на дванайсет — казва Пийт с фалшива скромност.

— Забави се повече от петнайсет минути.

— Знам. Намерих стаята на Тоби. Проучих малко. Нормално хлапе. Няма видими здравословни проблеми. Пада си по Red Sox, Х-Men и някакъв сериал на име "Stranger things". Абсолютно нормално дете.