Эдриан Маккинти - Веригата

Отново поглежда камерата до стълбите. Колко ли е часът? Дали ще успеят да заспят тази нощ? Сигурно ще се наложи да поспят.

Чака още.

Става може би два часът през нощта. Добре, хайде — казва си тя. Изправя се, опъва веригата и с всички сили започва да дърпа печката. Тя е невероятно тежка, разбира се, но подът е от гладък бетон и няма почти никакво триене. По-рано изля малко вода под чугунените крака на печката и я разнесе наоколо с надеждата, че и това може да помогне.

Дърпа веригата с всички сили, изопнала тяло назад като в игра на дърпане на въже. Поти се, мускулите я болят и изглежда невъзможно, че едно момиче може…

Печката подскача. Краката на Кайли поддават и тя пада на пода. Приземява се на опашката си с тъп удар.

Прехапва си устните, за да не изкрещи.

Претъркулва се на земята. Мамка му, мамка му, мамка му!

Болката започва да отслабва и тя проверява нараняванията си, доколкото й е възможно. Като че ли няма счупено. Никога не си е чупила кост, но предполага, че болката би била доста по-силна от това, което усеща. Когато Стюарт си счупи китката, карайки кънки на заледеното езеро в парка в Нюбъри, крещя дълго. Но пък Стюарт си е Стюарт.

Тя става на крака и сякаш изтърсва болката от крайниците си. Болката е слабост, която излиза от тялото, каза й веднъж откаченият й чичо Пийт. Значи сега съм много по-силна — мисли си тя, но не го вярва наистина.

Сграбчва веригата и дърпа силно, и печката отново подскача, и този път се плъзва напред съвсем бавно, докато Кайли продължава да дърпа. Всичко, сеща се тя от часовете по физика, е триене и инерция. Печката е огромна, но пък мокрият под е гладък.

Тежка е, много е тежка, но се движи. Милиметър по милиметър, но се движи. Шумът е противен, пронизително скърцане и дращене, и Кайли се надява да не е достатъчно силно, че да се чуе извън мазето, да не говорим за горните етажи на къщата.

Тя се поти и дърпа две минути, след което спира, напълно изтощена. Сяда на края на матрака и диша тежко. Изведнъж се сеща, че може да я гледат, и се обръща към камерата, но тя няма да й подскаже нищо. Няма светлинка, която да подсказва кога камерата работи. Налага се да приеме, че работи постоянно.

Пропълзява към гаечния ключ под бойлера. Веригата, свързана с лявата й китка, се изопва и когато Кайли се протяга като човек каучук, й остава около метър до него. Пъхва се отново в спалния чувал и започва да пресмята. Може би ще успее да премести печката с още трийсетина сантиметра тази нощ. Може да й потрябва още една цяла нощ, за да стигне до ключа, но тя ще стигне до него.

Обхваща я дива радост. Има план и вече има и начин да го вкара в действие. Този план може да я убие. Но ако не прави нищо, пак може да умре.

Петък, 4:20 ч.

Улица "Посейдон" е малко встрани от центъра на Бевърли, близо до брега. Типична улица от предградията из цяла Нова Англия, с дървета по края на тротоара, в квартал от тесни двуетажни къщи от колониалния период, с малки прозорци и стръмни покриви, които малко се бият с по-новите постройки с по-голяма разгърната площ и по-големи прозорци. Номер 14 на "Посейдон", където живее семейство Дънлийви, е от по-новите къщи, триетажна псевдоджорджианска постройка с дъбови греди и фасада в ретро цвят на горчица. В предния двор има прекрасно кленово дърво, пламнало в червено, на което е вързана люлка. В оскъдната светлина на уличната лампа се виждат играчки, футболна топка и ръкавица за бейзбол, разхвърляни по земята.

Рейчъл и Пийт спират по-нагоре по улицата, под сянката на голяма плачеща върба, на която са й останали няколко листа. Не могат да се отърсят от усещането, че каквото и да правят, ще изглеждат подозрителни. За щастие, този е от кварталите, в които хората се преструват, че не виждат други хора, полузаспали в колата си в четири сутринта. Пийт следи активността на семейство Дънлийви в социалните мрежи на лаптопа си.

— Още спят — казва той.

— Майк ще стане след около половин час, после Хелън и накрая децата. Майк понякога хваща влака в шест, който тръгва от гара Юг, друг път взима този от шест и половина — казва Рейчъл.

— Би трябвало да пътува с кола, по това време няма почти никакъв трафик — отбелязва Пийт. — Ей, знаеш ли за какво трябва да внимаваме?

— За какво?

— За джипиес чипове в обувките. Много свръхзагрижени родители слагат джипиес чипове в раниците и обувките на децата си. Така, ако детето изчезне, родителите могат да го намерят за няколко секунди през приложението.