Эдриан Маккинти - Веригата

Затварят задната врата на къщата и се връщат в дома на Рейчъл.

— А сега какво? — пита Пийт.

— Ще претърсим къщата за микрофони. Противна ми е мисълта, че ме наблюдават през цялото време.

Пийт кимва.

— Аз ще се оправя.

Той вади безжичния детектор от чантата си. В миналото, в аналоговите дни, за откриването на скрити микрофони е бил необходим радиоприемник и купища оборудване, а сега всичко се прави с детектор за петдесет долара. Той обикаля къщата и после се заема с телефона и компютъра.

— Като цяло е чисто — казва най-сетне. — Огледах подробно цялата къща от тавана до земята. Проверих в мазето и дори в таванското помещение над кухнята.

— Като цяло ли каза?

— Да. В къщата няма подслушватели. Но както се опасявах, лаптопът ти е напълно компрометиран.

— Как?

— Вкарали са бот, който, след като се свърже с безжичната мрежа, поема контрол над камерата и излъчва в реално време каквото се вижда на екрана на компютъра ти. Оттам нататък е било лесно да ти научат паролите. Името на бота е от случайно генерирани символи, но не значи нищо. Локацията, където праща данните, също е криптирана.

— Откъде знаеш как се прави всичко това? — пита Рейчъл впечатлена.

— Е, нали ме познаваш, играя си с компютри от каменната интернет ера. Сега се опитвам да се върна в играта сериозно. Частният сектор в киберсигурността е доста популярен пазар сред бившите военни.

— Можеш ли да махнеш този бот?

— Няма да е трудно. Само че ако го махна, те веднага ще забележат липсата му.

— Тоест, ще разберат, че съм ги разкрила?

— Точно така. И ако разберат, че си ги разкрила, без съмнение, ще предприемат още ответни мерки. Просто не ползвай лаптопа или телефона си, докато не си приберем Кайли. После ще изтрия бота и ще ти изчистя устройствата.

— Те ще ми звънят по айфона. Трябва ми.

— Тогава просто не забравяй, че те подслушват и че телефонът ти, разбира се, е и джипиес предавател.

— Възможно ли е лично да наблюдават къщата? — пита Рейчъл.

— Възможно е — отвръща Пийт. — Може да ни наблюдават и в момента. Според мен не са тук, но не можем да сме сигурни.

Рейчъл потръпва.

— Все си представям Кайли в онова мазе. Сигурно е изплашена до смърт.

— Тя е силна. Кораво малко човече е.

Може би твърде кораво — мисли си Пийт. — Дано не се опита да направи някоя глупост.

Петък, 1:11 ч.

Кайли чака, докато решава, че е много късно, но, естествено, няма как да провери колко е часът. Няма айфон, айпад или лаптоп. Няма и часовник, разбира се, но кой изобщо носи часовници в днешно време?

Докато лежи, чува шум от коли на далечен път и от време на време долавя звука от някой самолет, който сменя скоростта, за да се снижи към летище Лоугън в Бостън. Много далече самолети летят към много далечното летище.

Тя сяда на матрака с гръб към окото на камерата и хапва една солена бисквита. Първият й план се провали. Тубата с паста за зъби не може да отваря белезници. Опитва часове наред, но нищо не постигна. Вторият й план обаче може и да свърши работа.

Малко след падането на нощта мъжът донесе хотдог и чаша мляко. Сложи таблата на пода до нея. Пистолетът беше затъкнат в пуловера му. После жената слезе да вземе таблата с пистолет в дясната ръка. Винаги са въоръжени. Тя е тринайсетгодишно момиче, вързано с верига за стокилограмова печка, но те не поемат никакви рискове. Винаги идват тук с пистолети. И точно това, осъзнава Кайли, ще й помогне.

Зърна го по-рано през деня. Докато слънцето се движеше бавно по небето, тя видя отблясък в единия ъгъл на помещението. Доближи се колкото може и откри, че отблясъкът идва от гаечен ключ, полускрит под бойлера. Гаечен ключ, изпуснат от някого и забравен, може би преди години. Очевидно са подготвили мазето за нея, но за да види ключа, човек трябва да легне на пода и да гледа право към бойлера, докато следобедните слънчеви лъчи нахлуват в мазето.

Ключът ще я спаси.

Тя чака. И чака.

Някъде около малките часове шумът от трафика като че ли намалява и самолетите прелитат по-нарядко. Не спира да мисли за щатския полицай. Дали са го убили? Сигурно са го убили. Това значи, че я държат в плен двама убийци. Не приличат на убийци, но са такива. Опитва се да пребори ужаса, който предизвиква тази мисъл, но щом се замисли, тя изплува от скривалището си…

Мисли за майка си. Майка й ще се притесни до смърт. Ще се срине. Тя не е толкова силна, на каквато се преструва. Дори година не е минала от края на химиотерапията. А и баща й… баща й е страхотен, но май не е най-надеждният човек на света.