Джей Баркер: Четвъртата маймуна

— Вероятно е нещо вътре в механизма или не е бил навит. Може ли да погледна?

Наш даде джобния часовник на Портър, който завъртя коронката.

— Движи се свободно. Пружината не закача. Но изработката е изумителна. Мисля, че е направен ръчно. Със сигурност има колекционерска стойност.

— Имам чичо — обяви Уотсън.

— Поздравления, хлапе — рече Портър.

— Той има антикварен магазин в центъра на града. Обзалагам се, че ще хвърли светлина по въпроса.

— Ти наистина се опитваш да спечелиш златна звезда днес, а? Добре, провери. Щом предметите бъдат описани, занеси го на чичо си и виж какво ще можеш да научиш.

Уотсън кимна. Лицето му сияеше.

— Някой забелязва ли нещо странно в дрехите му?

Наш огледа трупа още веднъж и сетне поклати глава.

— Обувките са хубави — отбеляза Айзли.

Портър се усмихна.

— Нали? "Джон Лобс". Струват хиляда и петстотин долара чифта. Костюмът обаче е евтин, вероятно конфекция от универсален магазин или от мол. Не е повече от неколкостотин долара в най-добрия случай.

— Е, какво мислиш? — попита Наш. — Човекът е работел в обувния бранш?

— Не съм сигурен. Не искам да избързвам със заключенията. Само ми се струва странно, че някой би дал толкова много пари за обувки, без да съответстват на цената на костюма.

— Освен ако не е работил в продажбата на обувки и не ги е взел с отстъпка. В това има логика — каза Уотсън.

— Радвам се, че съдействаш, но ще ти отнема златната звезда за глупави забележки.

— Съжалявам.

— Не се тревожи, докторе. Само се шегувах. Бих се заяждал с Наш, но той вече е свикнал със закачките ми. Вече не е забавно. — Портър отново насочи вниманието си към тефтерчето. — Би ли ми го дал?

Уотсън му го даде и Портър отгърна на първата страница. Присви очи и започна да чете текста.

Здравей, приятелю.

Аз съм крадец, убиец и похитител. Убивам за развлечение. Убивам по необходимост. Убивам от омраза. Убивам само за да задоволя потребността, която се засилва в мен с течение на времето. Потребност като глад, който може да бъде заситен само с пускане на кръв или песента на изтерзан писък.

Казвам ти го не за да те плаша или да те смая, а само за да подчертая фактите, да сложа картите си на масата.

Коефициентът ми на интелигентност е 156, общопризнато ниво на гений.

Един мъдрец някога е казал: "Да измериш собствения си коефициент на интелигентност, да се опиташ да определиш интелигентността си, е знак за невежеството ти." Не съм искал да си правя тест за интелигентност, направиха ми го. Разбирай го както искаш. Нищо от това не определя кой съм, само какъв съм. Затова предпочетох да пиша, за да споделя онова, което ще споделя. Не може да има растеж, без да споделиш знанията. Вие като общество не се учите от множеството си грешки. А имате толкова много да научите. Кой съм аз?

Ако споделя името си, няма да бъде забавно, не мислиш ли?

По всяка вероятност ме познаваш като Убиеца "Четирите маймуни". Нека оставим нещата дотук. Може би У4М за онези от вас, които обичат съкращенията. По-простите от мнозинството. Не трябва да изключваме никого.

Много ще се забавляваме, ти и аз.

— Мамка му — измърмори Портър.

Бих искал да изясня нещата от самото начало.

Родителите ми не са виновни.

Израснах в дома, изпълнен с обич — той би накарал Норман Рокуел [1] Норман Рокуел (1894–1978) — американски художник и илюстратор. След Втората световна война започва да работи за седмичното списание "Сатърди Ивнинг Пост", за което в продължение на четирийсет и седем родини създава стотици корици. Най-популярните от тях са тези за Дядо Коледа и веселата атмосфера в големите задружни семейства, които се превръщат в емблеми за американските празници. — Бел. прев. да си вземе бележка.

Майка ми, Бог да благослови душата й, се отказа от обещаваща кариера в издателската дейност, за да си остане у дома след раждането ми, и не вярвам, че някога е жадувала да се върне. Тя слагаше закуска на масата за баща ми и мен всяка сутрин и вечеря точно в шест вечерта. Мама отделяше много време за семейството, което прекарвахме по най-забавен начин.

Тя разказваше за подвизите си през деня, а татко и аз слушахме внимателно. Гласът й беше ангелски и до днес копнея за него.

Баща ми работеше във финансовата сфера. Убеден съм, че колегите му го уважаваха, въпреки че той не говореше за работата си вкъщи. Татко твърдо вярваше, че ежедневните събития в нечия работа, трябва да си останат на работното място, а не да бъдат внасяни в дома и изсипвани в светилището на жилището, все едно някой да хвърли кофа помия на прасетата, за да се угощават. Той оставяше работата си в службата, където й беше мястото.