Джей Баркер: Четвъртата маймуна

Портър надяна още един чифт ръкавици, които извади от кутия вляво от него, и внимателно надигна главата на мъжа. Главата се отдели от студения асфалт, издавайки звук като от отлепяне на тиксо. Стомахът му изкъркори и той осъзна, че още не е закусил. И може би по-добре.

— Ще ми помогнете ли да го преобърнем?

Айзли хвана мъртвия за раменете, а Наш зае позиция до краката му.

— На три. Едно, две…

Смъртта беше настъпила скоро и трупът все още не беше вкочанен. Десният крак, изглежда, беше счупен най-малко на три места. Лявата ръка също, може би на повече места.

— О, Боже! Каква гадост. — Наш се беше втренчил в лицето на мъртвеца, или по-точно там, където би трябвало да е лицето. Бузите ги нямаше. Бяха останали само разкъсани висящи парчета. Челюстта се виждаше ясно, но беше счупена. Устата зееше отворена, сякаш някой беше сграбчил двете половини на челюстта и ги беше разтворил като капан за мечки. Едното око беше разкъсано и от него се процеждаше прозрачна течност. Другото ги гледаше невиждащо, зелено на ярката светлина.

Портър се наведе по-близо.

— Мислиш ли, че лицето може да бъде възстановено?

Айзли кимна.

— Ще помоля някого веднага щом откараме трупа в лабораторията.

— Трудно е да се каже, но въз основа на телосложението и леко прошарената коса, предполагам, че човекът е на около петдесет, най-много петдесет и няколко години.

— Би трябвало да мога да определя по-точно и възрастта — каза Айзли, който оглеждаше с тънко фенерче очите на мъртвия. — Роговицата все още е непокътната.

Портър знаеше, че криминалистите ще могат да определят възрастта чрез въглеродно датиране на материала в очите. Наричаше се метод на Линеруп. Процесът можеше да стесни възрастта до една-две години.

Човекът беше облечен с морскосин костюм на тънки райета. Левият ръкав беше разкъсан и близо до лакътя стърчеше назъбена кост.

— Някой намери ли другата му обувка?

Дясната липсваше. Тъмният чорап беше напоен с кръв.

— Един униформен полицай я прибра. Ей там на масата е. — Наш посочи някъде вдясно. — Носел е и мека шапка.

— Мека шапка? Пак ли излизат на мода?

— Само във филмите.

— В джоба му има нещо. — Уотсън посочи десния горен джоб на сакото на мъжа. — Четвъртито е. Още една кутия?

— Не, твърде е тънко. — Портър внимателно разкопча сакото, бръкна във вътрешния джоб и извади малко тефтерче за упражнения с твърди корици като онези, които носеха учениците преди появата на таблетите и смартфоните — десет на осем сантиметра, с черно-бяла корица и страници с редове. Беше изписано почти до края с толкова ситен и равен почерк, че на един начертан ред се побираха два реда от текста.

— Тук може да има нещо важно. Прилича на дневник. Добър улов, докторе.

— Не съм…

Портър махна с ръка.

— Да, да. — Той се обърна към Наш: — Не каза ли, че сте проверили джобовете?

— Претърсихме само панталона за портфейл. Исках да те изчакам ти да обработиш трупа.

— Тогава трябва да проверим и останалите.

Портър започна с десния преден джоб на панталона и провери отново всичките, в случай че са пропуснали нещо. Откриваше разни неща и внимателно ги оставяше настрана. Наш им слагаше табелки с номера, а Уотсън ги снимаше.

— Това е всичко. Не е много.

Портър разгледа предметите.

Касова бележка от химическо чистене.

Джобен часовник.

Седемдесет и пет цента в различни дребни монети.

Касовата бележка можеше да е откъде ли не и с изключение на номера 54873 не съдържаше никаква информация за самоличността на мъжа, нито дори името и адреса на химическото чистене.

— Проверете всичко за отпечатъци — нареди Портър.

Наш се намръщи.

— Защо? Имаме него, а неговите отпечатъци не са в базата данни.

— Предполагам, че се надявам на неочакван късмет. Може да намерим съвпадение, което да ни доведе до някой друг, който може да го разпознае. Какво мислиш за часовника?

Наш вдигна джобния часовник към светлината.

— Не познавам човек, който носи джобен часовник. Може би този тип е по-възрастен, отколкото смяташ?

— И меката шапка предполага това.

— Освен ако не си пада по ретростила — подчерта Уотсън. — Познавам много такива хора.

Наш натисна коронката и капакът на часовника се вдигна, разкривайки циферблата.

— Хм.

— Какво?

— Спрял е на три часа и четиринайсет минути. Човекът не е блъснат тогава.

— Може би ударът е разместил стрелките — разсъждаваше на глас Портър.

— Но по него няма драскотина, нито някаква следа от удар.