Джей Баркер: Четвъртата маймуна

Баща ми носеше лъскаво черно куфарче, но не съм го виждал нито веднъж да го отваря. Оставяше го до външната врата всяка вечер и куфарчето си оставаше там, докато той тръгнеше за работа на другия ден. Взимаше го, докато излизаше. Преди това задължително целуваше мама, а мен потупваше по главата.

— Грижи се за майка си, момчето ми! — казваше татко. — Ти си мъжът в къщата, докато аз се върна. Ако на вратата почука данъчен инспектор, изпрати го при съседите. Не му обръщай абсолютно никакво внимание. Той е незначителен в общия замисъл на нещата. По-добре научи това сега, отколкото да се притесняваш за такива неща, когато имаш свое семейство.

С мека шапка на главата и куфарчето в ръката, баща ми се усмихваше, помахваше и излизаше. Отивах до панорамния прозорец и го гледах как върви по алеята (като внимава с леда през студените зими) и се качва в малкото си черно кабрио. Татко караше порше, модел 1969 година. Великолепна машина. Произведение на изкуството с гърлено ръмжене, което започваше да боботи веднага след превъртането на ключа в стартера, и се засилваше, когато автомобилът полека излизаше на улицата и захапваше асфалта с лакома наслада.

О, баща ми обожаваше тази кола.

Всяка неделя взимахме голяма синя кофа от гаража и няколко парцала и я измивахме от горе до долу. Татко прекарваше часове да се грижи за мекия черен покрив и да излъсква металните извивки, неведнъж, а два пъти. Аз имах задачата да почистя джантите на колелата, работа, която приемах сериозно. Когато приключехме, автомобилът блестеше така, сякаш току-що беше излязъл от изложбената зала. След това баща ми смъкваше гюрука и ни водеше с майка ми на неделна разходка с колата. Въпреки че поршето беше двуместно, аз бях мъничък и се побирах удобно на мястото зад седалките. Спирахме пред местния "Деъри Фрийз" да си вземем сладолед и газирана вода, а после се отправяхме към парка за следобедна разходка сред големите дъбове и тревистите поляни.

Играех с другите деца, докато мама и татко ме гледаха, седнали под сянката на някое старо дърво, преплели ръце и с изпълнени с любов очи. Шегуваха се и се смееха и аз ги чувах, докато бягах след топката или гонех фризби.

— Вижте ме! Вижте ме! — виках.

И те ме гледаха. Гледаха ме като родители. Гледаха ме с гордост. Техният син. Тяхната радост. Спомням си себе си в онази крехка възраст. Спомням си тях под онова дърво, със сияещи усмивки. Спомням си как си представях гърлата им прерязани от ухо до ухо и как от раните се лее кръв и се събира в локва на тревата под тях. И се смеех, много се смеех, и сърцето ми пърхаше.

Разбира се, това беше преди години, но със сигурност започна тогава.

Портър спря доджа си до тротоара пред Диърборн Паркуей 1547 и се втренчи в голямата каменна къща. Наш, който седеше до него, приключи разговора си по телефона.

— Обади се капитанът. Иска да отидем в Управлението.

— Ще отидем.

— Беше много настоятелен.

— У4М е щял да изпрати кутията тук. Времето лети. Не е необходимо да се връщаме веднага в Управлението — каза Портър. — Няма да се бавим. Важно е да бъдем една крачка напред.

— У4М? Наистина ли ще приемеш това?

— У4М, Убиецът "Четирите маймуни". Не ми пука как наричаме шибания откаченяк.

Наш гледаше през стъклото на колата.

— Страхотна къща. Само едно семейство ли живее тук?

Портър кимна.

— Артър Талбът, съпругата му, дъщеря тийнейджърка от първия брак, вероятно едно-две джафкащи кученца и една прислужница или пет.

— Проверих в отдел "Изчезнали лица". Никой не се е обаждал за Талбът — каза Наш. Двамата слязоха от колата и тръгнаха нагоре по каменните стъпала. — Как искаш да го изиграем?

— Бързо — отговори Портър и натисна звънеца на вратата.

— Съпругата или дъщерята? — тихо попита Наш.

— Какво?

— Ухото. На кого мислиш, че е? На съпругата или на дъщерята?

Портър се приготви да отговори, когато вратата се открехна два-три сантиметра, задържана от верига. Жена от латиноамерикански произход се втренчи гневно в тях със студени кафяви очи.

— Да помогна ви?

— Вкъщи ли са господин или госпожа Талбът?

Очите й се стрелнаха от Портър към Наш и после обратно.

— Моменто.

Тя затвори вратата.

— Аз залагам на дъщерята — каза Наш.

Портър погледна телефона си.

— Името й е Карнеги.

— Карнеги? Шегуваш ли се?

— Никога не съм разбирал богаташите.