Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Шофьорът се замисли. Накрая въздъхна дълбоко и кимна.

— Стана точно така, както казах на приятеля ви. Стигнах навреме до спирката при Елис. Качиха се двама, слезе един. Подкарах на изток по Петдесет и пета улица и минах завоя. Светофарът при Удлоун светеше зелено, затова не се наложи да намаля — не че карах с превишена скорост. Проверете джипиеса.

— Сигурен съм, че е било така.

— Движех се заедно с потока на уличното движение. Може и да съм карал няколко километра повече от разрешеното, но не превишавах.

Портър махна пренебрежително с ръка.

— Движели сте се на изток по Петдесет и пета…

Нелсън кимна.

— Да. Видях няколко души на ъгъла, не много. Трима-четирима. И после, когато се приближих, този човек изскочи пред автобуса. Неочаквано, без предупреждение. В един момент стоеше там, а в следващия беше на улицата. Ударих спирачки, но автобусът не се заковава на място веднага. Блъснах човека и го хвърлих на десетина метра.

— В какъв цвят светеше светофарът? — попита Портър.

— Зелено.

— Може би жълто?

Шофьорът поклати глава.

— Не. Зелено. Видях как светлините се смениха. Стана жълто след двайсетина секунди. Вече бях слязъл от автобуса, когато ги видях, че се смениха. — Той посочи нагоре към светофара. — Проверете камерата.

Портър вдигна глава. През последното десетилетие на всяко кръстовище в града бяха монтирани камери за наблюдение. Щеше да напомни на Наш да изискат видеозаписа, когато отидеха в Управлението. По всяка вероятност партньорът му вече го беше поискал.

— Човекът не пресичаше улицата. Той изскочи. Ще видите, когато гледате записа.

Портър му даде визитната си картичка.

— Бихте ли останали още малко в случай, че имам още въпроси?

Нелсън повдигна рамене.

— Ще говорите с Мани, нали?

Портър кимна.

— Ще ни извините ли за секунда? — Той дръпна настрана Наш и тихо каза: — Той не го е убил умишлено. Дори да е било самоубийство, нямаме работа тук. Защо ме повика?

Наш сложи ръка на рамото на партньора си.

— Сигурен ли си, че ще издържиш? Ако се нуждаеш от повече време, ще те разбера…

— Добре съм — отговори Портър. — Кажи ми какво става.

— Ако искаш да поговорим…

— Не съм проклето дете, Наш. Не се дръж така.

— Добре — отстъпи той. — Но ако ти дойде твърде много твърде скоро, обещай ми, че ще се оттеглиш, чу ли? Никой няма да си помисли нищо лошо, ако се наложи да го направиш.

— Мисля, че работата ще ми се отрази добре. Полудявам, когато стоя в апартамента — призна Портър.

— Случаят е голям, Портър — тихо каза Наш. — Ти заслужаваш да участваш в разследването.

— Господи, Наш. Ще изплюеш ли камъчето?

— Има голяма вероятност жертвата да се е отправила към пощенската кутия ей там.

Портър погледна към синята пощенска кутия пред тухлена жилищна сграда.

— Откъде знаеш?

Лицето на Наш се разтегли в усмивка.

— Носел е малка бяла кутия, завързана с черна връв.

Портър отвори широко очи.

— Не.

— Да.

Портър се улови, че се е втренчил в трупа, в неравните очертания под черния найлонов покров.

Нямаше думи.

Наш помоли другите полицаи и криминалистите да отстъпят назад и да предоставят пространство на Портър и време да остане насаме с жертвата. Те затътриха крака зад жълтата лента за местопроизшествие, като разговаряха тихо и го гледаха. Той не ги забелязваше. Виждаше само черния чувал с трупа и малкия пакет до него, който беше обозначен от криминалистите с табелка номер едно за веществено доказателство и несъмнено беше сниман десетки пъти от всеки възможен ъгъл. Но не го бяха отворили. Бяха оставили това за Портър.

Колко станаха кутиите като тази?

Дузина? Не. По-скоро две дузини.

Портър ги пресметна точно.

Седем жертви. По три кутии за всяка.

Двайсет и една.

Двайсет и една кутии за близо пет години.

Извършителят си играеше с тях. Не оставяше абсолютно никакви улики. Само кутиите. Призрак.

Портър беше видял много полицаи да идват и да си отиват от работната група. Екипът се разширяваше с всяка нова жертва. Медиите надушваха за всяка нова кутия и връхлитаха като лешояди. Целият град предприемаше масирано издирване. Но после пристигаше третата кутия, откриваха трупа и извършителят отново изчезваше. Изгубваше се в сенките на неизвестността. Минаваха месеци и вестниците го забравяха. Специалната работна група намаляваше, когато екипът се разделяше за по-належащи задачи.