Джей Баркер - Четвъртата маймуна

Наш рязко завъртя волана наляво и изпревари миниван, който съвестно спазваше ограничението за скоростта. Минаха толкова близо до него, че Портър видя "Енгри Бърдс" на екрана на айпада, който държеше малко момиченце на задната седалка. Детето вдигна глава, усмихна се на проблясващите светлини и след това продължи с играта.

— Изпратих му съобщение докато бяхме в Уийтън. Той знае, че отиваме във Флеър Тауър — отговори Наш.

Портър се замисли за момиченцето с айпада.

— Как криеш дъщеря в продължение на петнайсет години в днешно време? Не може да е лесно, нали? Освен свидетелството за раждане, как пазиш тайната от интернет? От всичките социални мрежи? Медиите? Талбът непрекъснато е в новините, особено откакто започна онзи нов проект по крайбрежието. Камерите го следят навсякъде и го чакат да се издъни. Все някой би направил снимка.

— Парите може да скрият много неща — подчерта Наш и рязко зави наляво, за да се върне на магистралата. Гумите изсвириха пронизително.

Портър въздъхна и отново започна да чете дневника.

Летата на нашата мъничка Земя може да са доста го рещи. През юни аз прекарвах повечето си време навън. Зад къщата ни имаше гора, а навътре в гората — малко езеро. Зимно време замръзваше, но през лятото водата беше бистра и синя и с изключително приятна температура.

Обичах да ходя на езерото.

Казвах на мама, че отивам да ловя риба, но истината беше, че изобщо не си падах по риболова. Мисълта да пробия червей с кукичка и да хвърля съществото във водата само за да чакам да се появи нещо и да захапе гърчещата се гадинка, не ме привличаше. Рибите ядяха ли червеи в дивата природа? Съмнявах се. Не бях виждал червей доброволно да влиза в езерото. Доколкото знаех, рибите ядяха по-малки риби, не червеи. Може би ако се опиташ да използваш по-малка рибка с надеждата да уловиш по-голяма, ще имаш по-голям успех? Така или иначе, нямах търпението за такава глупост.

Езерото обаче ми доставяше удоволствие.

Както и на госпожа Картър.

Спомням си първия път, когато я видях там.

Беше на двайсети юни. Училището беше свършило от седем прекрасни, славни дни и слънцето грееше високо в небето, усмихвайки се с яркожълта обич на нашата малка Земя. Тръгнах към езерото с въдица в ръка, като си подсвирквах ритмична мелодия. Бях щастливо дете. Чувствах се идеално.

Седнах под любимото си дърво, голям дъб, който се извисяваше с размери, които идват само с годините. Представих си, че ако срежа ствола и преброя пръстените, те ще бъдат много, вероятно сто и повече. Годините са. Идвали и заминавали, докато дъбът стоял непоклатимо и гледал отвисоко останалата гора. Наистина беше хубаво дърво. Докато лятото напредваше, аз си направих хубаво местенце в основата на дъба. Винаги слагах въдицата си отляво, а чантата с обяда ми, която съдържаше сандвич с фъстъчено масло и конфитюр от грозде, разбира се, отдясно. След това изваждах книга от джоба си и се вглъбявах в нея.

В онзи ден изследвах една теория. Предишния месец по природознание учихме, че Земята е на четири и половина милиарда години, а преди това учихме, че човешката раса е само на двеста хиляди години. След като чух тези непотвърдени факти, в главата ми вдигна ръка една мисъл. И затова предишния ден взех от библиотеката точно тази книга — за вкаменелости.

Предметите, запазени в скалите, са "вкаменелости" и остават така в продължение на… не знам колко, но много дълго време, милиони години, в случая с динозаврите. А повечето животни изобщо не стават вкаменелости. В края на краищата, животното трябва първо да попадне в скала, за да стане вкаменелост Ако природните стихии го унищожат преди да се случи това, доказателството ще изчезне безследно.

Предишния месец убих котка и сложих вкочанения й труп на брега на езерото, за да видя какво ще стане.

Не се тревожи, не беше на никого, само улична котка. Малка тигрова котка, която живееше в гората. Поне там я намерих. Дори да е била на някого, не носеше табелка с името и адреса си. Ако е била домашен любимец и са я пуснали да се разхожда свободно без табелка, вината за кончината на животното е на нехайните му стопани.

Котката не изглеждаше добре. От известно време.

Останките воняха ужасно първите няколко дни, но това бързо премина. Първо дойдоха мухите, а после — ларвите. Някакво по-голямо животно я беше глозгало през нощта в онези първи дни. След един месец останаха само костите. Вятърът и дъждът сигурно щяха да ги унищожат. И после котката щеше да изчезне.