Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Може би вече съм ги оставил. Вероятно трябва да попиташ Клеър и Наш.

— Ако я нараниш, ще те убия — изръмжа Портър.

— Тук-там, Сам. Тик-так.

Щрак.

Линията прекъсна.

Портър задържа слушалката до ухото си. Чуваше само собственото си дишане. След това я остави на вилката.

Тик-так.

Бишъп играеше друга игра.

Портър стана от леглото. Движеше се бавно и притискаше с ръка раната. Шевовете дърпаха плътта му, но устояха. Той прекоси стаята, отиде до шкафа и извади найлоновата торба с обувките си. Нямаше следа от дрехите му. Бяха срязали панталона му. Вероятно вече беше в контейнер за боклук заедно с ризата му.

По дяволите.

Портър започна да издърпва чекмеджетата, докато откри зелени хирургични дрехи и ги облече. Бяха му малко тесни, но трябваше да свършат работа. Посегна към обувките си и спря, когато забеляза, че вътре има нещо, — пликчето за веществени доказателства с джобния часовник.

Часовникът блестеше на светлината на флуоресцентните лампи.

Сърцето му заблъска в гърдите и дъхът му секна в гърлото.

Възможно ли е да е толкова елементарно?

Тревата още беше влажна от утринната роса и пружинираше под обувките ми. Без да мисля, тръгнах към къщата на семейство Картър, и макар да не ги чувах, знаех, че родителите ми вървят само на няколко крачки след мен. Очаквах единият да ми каже да спра или да почакам, или да мина зад тях, но не дойдоха такива указания. Предположих, че баща ми е в шок, и можех само да си представям какви мисли се въртят в главата на майка ми.

Докато минавах покрай колата на Картър, забелязах, че тя не е в съвсем същото състояние като поршето на татко. Да, бяха я обездвижили напълно, но разрухата не беше толкова лична. Не бяха разрязали седалките, нито бяха разбили фаровете или стъклата. Бяха ограничили опустошенията до неща, които биха попречили на превозното средство да се движи, и бяха спрели дотам. С поршето на баща ми те бяха нападнали не само колата, но и него. Бяха изпратили послание.

Пътническата чанта, която не бях приготвил толкова старателно, беше отворена и съдържанието беше разпиляно на предната веранда на семейство Картър — лекарства, четки за зъби, дезодоранти. Някой беше стъпкал тубичката с пастата за зъби, която беше изпръскала дъсчения под. Мравките бяха развълнувани и вече бяха започнали тежкия и труден процес да я отнасят към някаква невидима колония някъде между дъските на верандата. Исках да ги настъпя и да ги размажа с крак, но размислих.

— Не стъпвай върху пастата за зъби. Не искаме да оставяме следи от обувките си — измърморих.

Баща ми изсумтя зад мен. Бях убеден, че оценява предпазливостта ми, но не можех да го обвиня, че не ме похвали.

Вътрешната врата и мрежата против насекоми бяха отворени. Видях кухнята.

Обърнах се към улицата, за да се уверя, че зеленият плимут не е дошъл отново, и влязох вътре.

Локвата бърбън беше пресъхнала и гъмжеше от тела на пияни, мъртви мравки. Дирята изтъняваше до тънка линия и чезнеше под умивалника в кухнята. Някой беше измел счупените стъкла на купчинка в отсрещния ъгъл.

На масата в кухнята бяха наредени шест снимки. Не ги бях виждал, но въпреки това изглеждаха познати.

Снимки на майка ми и госпожа Картър голи в леглото.

Клеър настъпи педала на газта до пода, докато хондата й летеше с бясна скорост по Уест ван Бюрен. Червената и синята светлина на лампата се отразяваха в боядисаните в бяло бетонни стени на тунела.

— Какъв е шансът той да я е заключил в апартамента си? — попита Наш. Пръстите му се бяха вкопчили в дръжката на вратата толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

Клеър изсумтя.

— Не си почитател на шофирането ми, а?

Наш се изчерви, пусна дръжката и раздвижи пръсти.

— Караш със сто и двайсет през центъра на Чикаго в началото на най-натоварения час на вечерта. Изненадан съм, че все още не си се качила на тротоара и не си сгазила няколко пешеходци.

Клеър зави рязко, засичайки мъж на средна възраст с черно беемве. Той натисна клаксона и й показа среден пръст.

— Моторните превозни средства със специален режим на движение имат предимство, задник! — извика Клеър и също му показа среден пръст през стъклото.

— Не отговори на въпроса ми — напомни й Наш.

— Искаш мнението ми? Мисля, че Уотсън или Бишъп, или каквото е там името му, си играе с нас. Ще разбием вратата му и цялото място ще се взриви в лицата ни, ето това мисля. И знаеш ли какво още? Ако има вероятност Емъри да е там, мисля, че рискът си заслужава. Това е игра за него от самото начало. Ние сме като мишки, които търчат в лабиринт. Отиваме в апартамента му, защото той иска така, ясно и просто. Защо иначе е написал адреса? Предполагам, че…