Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Благодаря.

Баща ми изпъшка от дивана и се събуди. Провеси крака на пода и избърса уморените си, зачервени очи.

— Колко е часът? — попита той с дрезгав, прегракнал глас.

— Осем и седем минути — отговорих. — Искаш ли закуска, татко?

Баща ми кимна, стана и се протегна пред големия прозорец на дневната.

— О, Боже! — Той гледаше навън. Лицето му беше отпуснато и бледо. — Елате да видите.

Майка ми и аз станахме и отидохме при него. Почувствах, че около сърцето ми се обви юмрук и го стисна.

Автомобилът "Додж Арис" на семейство Картър отново беше на алеята пред къщата им. Двете врати бяха отворени и дрехите, които аз бях приготвил толкова старателно, бяха разпръснати из двора и алеята. И не само в техния двор и алея, но и на нашите. Забелязах, че от голямата дива череша в ъгъла на имота ни виси риза, безценният розов храст на майка ми е украсен с маратонки и джапанки и…

О, не. Поршето на татко. Черният гюрук беше вдигнат и дясната врата беше отворена. Баща ми никога не би оставил гюрука вдигнат нощем, освен ако колата не е в гараж, а оставянето на вратата отворена беше недопустимо при всякакви обстоятелства.

Татко ни разбута и хукна навън. Опитах се да го спра, защото се страхувах, че онзи, който е направил това (по всяка вероятност господин Непознат и приятелят му, но не исках да правя прибързани изводи), може още да е там, но не бях достатъчно силен да го задържа.

Докато се приближавах към поршето, осъзнах, че гюрукът не е вдигнат, а изобщо го няма. Някой го беше нарязал с груби удари на нож и бе напъхал остатъците зад шофьорската седалка.

Пораженията обаче не свършваха дотук.

И четирите гуми бяха спукани. Огледах най-близката до мен и веднага видях къде ножът е пробил гумата. Имаше два разреза отстрани, които изключваха всякакъв шанс гумата да бъде залепена. Трябваше да бъде сменена. Предположих, че и другите са в подобно състояние.

Фаровете бяха строшени. Върху бронята и на алеята се бяха посипали стъкла. Стоповете също бяха разбити. Някой ги беше ритал или удрял с бухалка. Трудно беше да се каже.

Как го бяха направили, без да вдигат шум? Ние със сигурност бихме чули.

В боята бяха надраскани обидни, мръсни думи. А седалката? Ножът, който бързо беше свършил работа върху гюрука и гумите, беше проникнал в меката черна седалка и я бе нарязал на тънки ивици, разпилявайки пълнежа из купето.

Забелязах, че предният капак на колата е открехнат, в същия момент, в който и баща ми го видя. Двамата протегнахме ръце и го вдигнахме. Кабелите, които водеха към акумулатора, бяха извадени и обърнати наопаки, и това гарантираше, че всички електрически съставни части в автомобила са съсипани.

Долових миризма на сяра във въздуха. Повредата от такава маневра би била мигновена, но виновникът беше отделил време да затегне кабелите както са обърнати наопаки, гарантирайки още по-големи поражения. Акумулаторът беше изгорял от огромното напрежение, а сярната киселина беше изгорила въздуховодите отгоре и бе покапала върху резервната гума и кутията с инструменти, които баща ми държеше там отпред.

Багажникът също беше отворен. Капачката за маслото липсваше, както и тази на резервоара за охлаждащата течност. И двата бяха поръсени със захар, която несъмнено беше изсипана в тях. Намерихме още захар и около резервоара за бензин.

Баща ми гледаше втрещен.

Очите му бяха приковани в любимото му порше и ръцете му трепереха.

Колата на майка ми не беше в по-добро състояние. И четирите гуми на нейния форд темпо бяха срязани и предният капак беше вдигнат

Огледах се наоколо за зеления плимут, но от него нямаше следа.

Майка ми стоеше с лице към къщата на семейство Картър. Външната врата беше отворена.

Телефонът на масичката до болничното легло на Портър започна да звъни толкова силно, че той трепна. Остра болка прониза крака му. Портър потрепери и потърка пресните шевове на бедрото си, а после протегна ръка и вдигна слушалката.

— Ало?

— Как се чувстваш, Сам? — попита мъжът, който преди време беше Пол Уотсън, а сега — Ансън Бишъп. В гласа му звучеше странна увереност, каквато липсваше досега. Портър знаеше, че това е истинската му същност и че самоличността на Уотсън е била само фасада.

— Чувствам се така, сякаш някой се опита да ме убие — отговори той и със свободната си ръка несъзнателно докосна раната на крака си.