Джей Баркер - Четвъртата маймуна

— Здравейте, съседи! Липсвахме ли ви? — прогърмя гласът на господин Непознат

Докато излизаше през главния вход на болницата, Портър забеляза млада жена, която слезе от такси, спряло до тротоара. Той пъхна два пръста в устата си и изсвири толкова пронизително, че стресна възрастен мъж вдясно от него. Портър се усмихна насила, кимна му и закуцука към таксито.

Той се намести на задната седалка и шофьорът се ухили.

— Бягаш ли?

Портър затвори вратата и трепна, когато движението дръпна шевовете.

— Какво?

— Облечен си с хирургични дрехи и изглеждаш малко раздърпан, за да си дежурен.

— Не, нищо подобно. Един от колегите ми ме наръга с кухненски нож в крака и ме остави да лежа там, като помисли, че съм умрял. Не можах да намеря дрехите си, затова облякох тези.

— Голям си шегаджия — ухили се шофьорът. — Накъде?

— Място на име "Забравени антики и колекционерски вещи" на "Белмонт" — отвърна детективът.

— Адрес?

Портър осъзна, че не знае номера. Понечи да извади телефона си и пак се сети, че Бишъп го беше строшил.

— Не знам. Казаха ми, че е на "Белмонт".

Шофьорът завъртя очи, взе телефона си и почука с пръст по екрана.

— "Уест Белмонт" 316. Изглежда, че е от другата страна на улицата срещу "Апартаменти Белмонт Едж".

— Там трябва да е. — Портър погледна през стъклото към сгъстяващото се улично движение в натоварения час. — Ако ти кажа, че съм ченге, предполагам, че няма да ме закараш там по-бързо, нали?

Шофьорът потегли и го погледна в огледалото за обратно виждане.

— Дай да видя значката ти.

Портър понечи да бръкне в задния си джоб, но си спомни, че е с хирургични дрехи.

— Значката е в…

— В панталона, от който стърчи ножът?

— Да.

— Ще видя какво ще мога да направя.

Портър извади дневника и продължи да чете от там, докъдето беше стигнал.

Мисля, че усетих куршума, преди да чуя изстрела на пушката. Куршумът изсвистя покрай главата ми и се заби в рамката на вратата на петнайсетина сантиметра вдясно от мен, разпръсквайки тресчици във въздуха. Едната закачи бузата ми и разкъса кожата. Преди да успея да вдигна ръка и да я докосна, за да преценя пораженията, баща ми се стовари върху гърба ми и ме блъсна напред. Загубих равновесие, полетях към пода и се ударих в дивана. Претърколих се и видях, че майка ми е приклекнала до дивана и обезумелите й очи се стрелкат ту към мен, ту към предната врата. Татко затвори с ритник вратата и се хвърли на пода. Протегна ръка, заключи вратата и отново залегна.

— Той те е прострелял! — изпищя майка ми.

Поклатих глава.

— Не, майко, това е само тресчица, нищо сериозно. Ще се оправя.

Едва след известно време осъзнах, че тя не говори на мен, и проследих погледа й до татко. Лявата му ръка беше притисната до дясното рамо. Между пръстите му надничаше уголемяващо се червено петно.

Майка ми се изправи и се приближи до него.

— Наведи се — каза той.

Тя коленичи до него.

— Дай да видя.

— Само ме одраска. Мисля, че раната не е дълбока.

Майка ми разкопча ризата му и прегледа раната.

— Донеси ми медицинския комплект и мокра хавлия и се движи приведен — каза майка ми.

Отидох в кухнята и извадих малката червена кутия под умивалника. Държахме еднакви медицински комплекти във всяка стая, както и в банята. Майка ми обикновено използваше този комплект за мен, когато охлузех коляно или ожулех лакът, а това се случваше доста често, и се запитах дали е напълно зареден. Помислих си да взема някой от другите комплекти, но реших, че е най-добре да занеса този на майка ми и да отида за друг, ако е необходимо. Намерих чиста хавлия за ръце в чекмеджето до умивалника, намокрих я с вода под чешмата и хукнах обратно към дневната.

Челото на баща ми блестеше от пот. Не си спомнях кога за последен път го бях виждал изпотен.

Майка ми взе медицинския комплект, вдигна капака с една ръка и извади бутилката с алкохола. Избърса кръвта с хавлията и изля алкохол върху разкъсаната плът. Баща ми си пое дълбоко дъх, съскайки през зъби.

Куршумът не беше минал през кожата, но я беше одраскал, оставяйки червена бразда. Наведох се да видя по-добре, но майка ми ме блъсна.

— Препречваш светлината.

— Извинявай, майко.

Тя отново почисти раната и извади ролка марля със свободната си ръка. Минута по-късно вече беше превързала раната. Марлята стана розова, но кръвта намаля. Татко щеше да се оправи.