Дж Бреннан - Произход

Лин се изчерви — знаеше, че е прав. Въпреки това усещаше странна нужда да не изпуска раницата от очи, особено сега, когато всички останали доказателства бяха в ръцете на американската армия.

— Какво да ти кажа? — пошегува се тя. — Имам проблеми с доверието.

Обърна се и продължи по пътеката, пилотската кабина беше на две крачки. Лин почука веднъж, после отново. Отговор не последва.

— Ехо? — извика тя и почука по-силно. Изкрещя и почука отново, още по-силно. Никой не отговори.

Напипа дръжката и я завъртя. Вратата бавно се отвори и Лин пристъпи в кабината. Щом осъзна какво вижда, очите й се разшириха, а дъхът заседна в гърлото й.

Командир Флин Елдридж, който се беше представил на учените с името Дейли, се намести и с мъка различи втория хеликоптер, който беше само на петстотин метра от дясната им страна, макар че светлините му приличаха на миниатюрни точици в далечината.

Погледна ръчния си часовник, провери координатите още веднъж. После се обърна към навигатора.

— Тук ли? — попита той, искайки потвърждение.

Навигаторът кимна.

— Тук.

Елдридж също кимна и натисна бутона.

— Никой не управлява хеликоптера! — ужасено изкрещя Лин. Когато влезе, видя не пилот и навигатор, както очакваше, а празна кабина с една-единствена зелена светлинка на контролното табло. — Пилотират го с дистанционно управление!

Всички веднага се развикаха, скочиха от местата си и се хвърлиха към кабината, за да погледнат. Тогава Лин видя как зелената светлинка замига по-силно, после спря. И светна в червено.

На петстотин метра от другата страна на прохода на Дрейк командир Флин Елдридж и хората му наблюдаваха с професионален интерес как огромна огнена топка озари черното небе до тях, нарасна и с мъка се задържа във въздуха за няколко секунди, преди да падне в мразовитите води.

Елдридж кимна удовлетворен.

„Свършихме работата.“

С мътен поглед Мат Адамс поля изстиналите овесени ядки с хладка вода. Млякото беше скъпо, а и бездруго в това състояние едва го различаваше от водата. Не беше спал повече от седмица. Понякога кошмарите идваха на вълни, по два-три на нощ, а после не се появяваха с месеци.

През последните седем дни успяваше да дремне за половин-един час, когато тялото му буквално отказваше, но тогава идваха сънищата и той отново се будеше и не желаеше да затвори очи въпреки умората.

Знаеше каква е причината — никога нямаше да забрави онова — но си оставаше само сянка на предишното си „аз“, не мъж, а измъчена развалина. Новината, която получи тази сутрин, с нищо не повдигна духа му.

Евелин Едуардс — Евелин Адамс , когато бяха женени — беше мъртва. Загинала в някаква катастрофа с хеликоптер на връщане от антарктическа мисия на НАСА.

Останките бяха пръснати из прохода на Дрейк и бе малко вероятно телата някога да бъдат открити. Вместо погребение, след две седмици във Вашингтон, окръг Колумбия, щеше да има помен в памет на Лин и колегите й. Извън професионалните й познанства нямаше много поканени. Тя нямаше семейство и повечето й близки бяха от НАСА.

Адамс каза на жената, която му се обади, че ще отиде. Докато ядеше закуската си, мислите му постоянно се връщаха към Лин.

Истината беше, че все още я обичаше. Една сълза се търкулна по бузата му и той погледна купата с овесени ядки на масата пред себе си, без дори да е сигурен какво има в нея.

След един час все още не бе помръднал от мястото си.

Индианският резерват Пайн Ридж се намира в югозападния край на Южна Дакота, на границата с Небраска. Управляван от племето огала сиукс, той се простира на почти девет хиляди квадратни километра и в границите му влизат три от най-бедните окръга в САЩ. Коренното население на Щатите е в най-добрия случай маргинализирано. Има сериозни проблеми с образованието, здравето и бедността и това е особено очевидно в Пайн Ридж.

Докато неуверено караше велосипеда си до службата, Адамс си даде сметка, че има късмет, че изобщо го назначиха. Работата не беше добра, особено в сравнение с предишната, която бе напуснал толкова трагично, но все пак си беше работа. Плащаха му малко, но поне не се тревожеше за наема.

Тъй като едва четири процента от земите в резервата бяха годни за обработка, а федералното правителство напълно пренебрегваше затрудненията на хората тук, бедността беше масова и създаваше идеални условия за алкохолизъм, престъпност и всякакви други проблеми. Докато наближаваше малката туристическа колиба до националния парк „Бадландс“, Адамс си мислеше, че е от късметлиите.