Дж Бреннан - Произход

Верен на думата си, Дейли се погрижи хората му да извадят и натоварят тялото същата вечер. Бяха толкова експедитивни, че Лин нямаше как да не се впечатли. Извадиха тялото с почти майчинска грижовност. Лин и Дивейн удивено наблюдаваха, докато пред очите им се разкриваше все повече от древния труп. Странните дрехи продължаваха надолу и завършваха с нещо като ботуши за студ. После изникна и нещо друго, нещо метално , заровено до тялото.

Лин се приближи, за да погледне, но я отпратиха.

— Съжалявам, доктор Едуардс — нетърпеливо й се сопна Дейли. — Инструментите, които използваме, са опасни. Моля ви, останете в безопасната зона.

Разочарована, но не и изненадана, Лин отстъпи. Дейли би предпочел тя изобщо да не присъства, но Лин се аргументира добре. Колкото и опит да смятаха, че имат, военните не познаваха уникалните условия на глетчера Пайн Айлънд и тя ясно му даде да разбере, че ще са им нужни съветите на специалист, ако не искат да нанесат щети. Сеизмични аномалии, неочаквани движения в леда, промени във въздушното течение — всеки от тези фактори можеше да предизвика опасни ледени срутвания или дори нещо по-лошо.

Дейли капитулира, но поиска най-много двама помощници. Лин се радваше, че ще наблюдава изваждането на тялото, но съжаляваше, че по-голямата част от екипа й няма да може да сподели вълнението.

Виждаше се, че Дейли и хората му не се интересуват от находката. Пристъпиха към задачата си професионално, и толкова. Както бе обещал майорът, до десет вечерта тялото се намираше в хеликоптера, заедно с военните инженери. Във втория хеликоптер седяха Лин и екипът от НАСА, вперили поглед в малката база „Мейтрикс“, която се стопи във вихрушката от мъгла под тях.

Лин надникна през прозореца и погледна надолу към тъмните, полузамръзнали води на прохода на Дрейк — малката ивица между Южния и Атлантическия океан, която разделя Антарктида от Южна Америка.

Летяха много ниско и тя се чудеше къде ли ще спрат за гориво. Обсегът на хеликоптера едва ли беше повече от 1600 километра, което означаваше, че сега се намират над Чили или Аржентина. Дали в някоя от тези две страни имаше американски военни писти? А може би щяха да заредят гориво във въздуха заради деликатността на товара, за да не се налага да кацат, преди да влязат в САЩ.

Мислите й бяха прекъснати от Хари „Труман“ Травърс, главният сеизмограф на мисията, която бяха изоставили.

— Поне ще видим семействата си по-рано, отколкото очаквахме — каза той с престорен ентусиазъм.

Всички измърмориха одобрително, дори Лин, въпреки че тя нямаше семейство, при което да се върне. Беше единствено дете, а родителите й бяха загинали при катастрофа малко след раждането й. Отгледа я баба й, но и тази прекрасна жена бе починала от рак преди две години. Без съпруг и собствени деца, Лин си нямаше никого.

Зарадва се, когато Сали Джонсън смени темата.

— Какво смятате, че ще стане с нас?

— Съвсем просто е — изсумтя Хорсън, чийто опит в разузнаването му даваше известна престава за ситуацията. — Или ще ни изкарат на парад пред медиите и ще насочат всички прожектори към нас…

— Или? — попита Дивейн от името на всички.

— Или ще ни поставят под карантина, за да ни скрият. Зависи колко секретно ще е откритието според правителството. Защото това е точно едно от нещата, които биха се опитали да покрият.

Мъжът, който се представяше за майор Маркъс Дейли, погледна към тъмното небе и светлините на опашката на втория хеликоптер, който летеше ниско над вълните.

Харесваше някои страни от работата си, други — не чак толкова. Тази задача му допадаше. Много мъже биха се уплашили от онова, което щеше да направи, но той не смяташе, че има друг вариант. Беше коравосърдечно, разбира се, но на него просто не му пукаше. Действията му щяха да донесат полза на организацията и да я предпазят. Нея и мечтата.

Той извади от джоба си малка метална кутия и провери пулсиращата светлинка. С пръст на бутона, отново погледна към втория хеликоптер, изчаквайки точния момент.

— Поне да знаехме къде отиваме — каза Дивейн и се протегна в тясната седалка. Сякаш беше прочел мислите на Лин, която се взираше в морето и си задаваше съвсем същия въпрос. „Майната му.“

— Отивам да попитам пилота — обяви тя, разкопча колана и стана от неудобната седалка. По време на дълъг полет и това е занимавка.

Взе раницата си и мина по тесния коридор, бутайки коленете на колегите си.

— Нали знаеш, че можеш да я оставиш тук — пошегува се Отис Бърнс. — Няма да я откраднем.