Дж Бреннан - Произход

Тя кимна.

— Това е единственият ни шанс.

Адамс решително насочи поглед към пътя.

„Какво става?“ Капитан Марко Делонгис видя как полицейската кола на магистралата под хеликоптера рязко спира, а двамата бегълци изскачат навън.

Какво държеше мъжът? Делонгис присви очи. Пистолет!

Пребори се с инстинкта да нареди на пилота да се издигне — знаеше, че деветмилиметров пистолет с нищо не може да навреди на машината. Вместо това продължи удивено да наблюдава как онзи изстрелва петнадесет куршума и изпразва пълнителя. После мъжът хвърли отвратен поглед на пистолета и го захвърли на земята.

Явно го беше взел от някой от полицаите, но не се беше сетил да вземе и резервни пълнители. Жената му изкрещя нещо, посочи към хеликоптера и двамата хукнаха от магистралата право към покритото с храсти поле край нея. Очевидно бяха изпаднали в паника, видът на хеликоптера ги беше принудил да побегнат пеша, слепешката. Делонгис се изненадваше всеки път, когато се случеше нещо такова — виж ти какъв ужас всяваше хеликоптерчето му у хората! — и то му харесваше, тъй като значително улесняваше нещата.

Фактът, че двамата бегълци бяха напуснали колата, за да побегнат пеша, също му помагаше. Бяха му наредили да я пресрещне и да ги арестува. Щеше да се наложи да спусне хеликоптера пред бързодвижещата се кола, като кръжи над магистралата, за да ги накара да спрат, и сега се радваше, че избегна това. Никой не знаеше точно колко смахнати са — можеха да се забият право в него. Сега обаче трябваше просто да кацне край тях, да пусне четиримата мъже от хеликоптера и да изчака да ги арестуват. Щеше да е лесно, особено след като бегълците вече не бяха въоръжени.

Съществуваше обаче проблемът с антракса, напомни си Делонгис. Бяха му казали, че имат епруветка, което означаваше, че антраксът не е бил превърнат в оръжие, но присъствието му стигаше, за да принуди хората му да проявят предпазливост. Заповедите им бяха да ги хванат живи, но Делонгис също издаде заповед — ако им се стореше, че мъжът или жената се канят да използват антракса, незабавно да ги застрелят. Нямаше смисъл да се поемат ненужни рискове.

Адамс и Лин тичаха с всички сили, набивайки крака по грубия, неравен терен, стараейки се да изглеждат като паникьосани, ужасени бегълци. Чуха, че хеликоптерът се приближава, но не се обърнаха — просто продължиха да тичат, вперили поглед напред.

Периферното зрение на Лин първо долови тъмносивата метална форма, която се сниши от едната им страна и вдигна облак пясък, който ги обгърна, докато хеликоптерът се накланяше, издигаше се и накрая се приземи само на двадесет метра от тях. Те се обърнаха и се спогледаха. Сега беше моментът.

Лин вдигна раницата, за да се защити, когато четиримата облечени в черно мъже слязоха сред вълнуващите се пясъци с насочени автомати.

— Долу, долу, долу! — изкрещя им водачът, докато отрядът тичаше напред.

— Чакайте! — извика Лин и вдигна раницата по-високо. — Антракс!

Водачът вдигна юмрук и останалите се заковаха по местата си.

— Свалете раницата! — авторитетно нареди той. — Позволено ни е да ви застреляме, ако не се подчините!

Лин не реагира веднага и той заплашително насочи дулото на оръжието си към нея.

— Свали я! — повтори той. — Веднага!

Лин хвърли поглед към Адамс, който неохотно поклати глава.

Обезсърчена, Лин сложи раницата в краката си и безпомощно зачака, а мъжете се втурнаха напред.

Делонгис наблюдаваше от кабината заедно с пилота и с удоволствие видя, че всичко става дори по-лесно, отколкото се надяваше. Явно видът на облечения в черно екип от отряда за бързо реагиране ужаси терористите и те се предадоха без борба. Съществуваше заплахата от антракса, разбира се, но хората му бързо я бяха неутрализирали. Сега тичаха напред, за да извършат ареста, сваляха белезниците от коланите си и…

Делонгис с ужас видя как бегълците вадят пистолети и дърпат по един от хората му към себе си, обвиват ръка около гърлото му насочвайки дулото към главата му.

Това не беше възможно. Двама от хората му взети за заложници! Явно терористите бяха прибрали няколко оръжия от полицията. Делонгис изруга, отвратен от безразсъдната си глупост. Сграбчи облегалките и кокалчетата му побеляха. Останалите двама хвърлиха автоматите, легнаха на прашната земя и си сложиха белезниците.

Тогава бегълците хванаха заложниците, жената внимателно вдигна раницата си и четиримата тръгнаха към хеликоптера. След няколко секунди Адамс и Лин се намираха от двете му страни, до вратите на кабината.