Томас Энгер - Мнима смърт

Не след дълго са го пуснали да си ходи, но неколцина завистливи репортери преценяват, че историята заслужава два-три параграфа. Хенинг разбира, че случилото се е новина, въпреки че най-вероятно Холмен и без това е щял да се самоубие. Лошото е, че подобни истории е трудно да пренебрегнеш.

Човешката памет е избирателна в най-добрия случай и неточна в най-лошия. Когато съмненията се посеят, не отнема много време, преди догадките да се превърнат във факти, а подозренията — в присъда. Хенинг е отразявал безброй убийства, при които заподозреният, обикновено близък роднина (или с други думи съпругът на жертвата), е извикан за разпит (или с други думи арестуван) и всички доказателства сочат към него. По-късно полицията открива истинския убиец. Междувременно медиите правят всичко възможно, за да разкрият лични подробности от живота на заподозрения, които да очернят името му. Медийна практика.

В краткосрочен план истината е добър приятел, но съмненията никога не се разсейват. Не и сред хората, които не знаят. Хората помнят това, което искат да помнят. Хенинг подозира, че има такива, които не са забравили ролята му в смъртта на Пол Ерик Холмен, но това не го тревожи. Той няма нищо против да живее с тази роля, въпреки че полицаите са го нахокали за това, че се е опитал да свърши тяхната работа.

Свикнал е с това.

Или поне е бил.

Чувството отново да влезе в сивата сграда на улица „Грьонландслейрет“ №44 е странно. Едно време полицейският участък е бил като негов втори дом — дори чистачите са го поздравявали по име. Сега се опитва да бъде възможно най-незабележим, но това не е особено лесно, когато лицето ти е обгорено. Знае, че останалите репортери го гледат втренчено, но не им обръща внимание. Възнамерява просто да присъства, да изслуша изявленията на разследващите полицаи и после да се върне в офиса, за да пише — ако, разбира се, изобщо има нещо за писане.

Веднага след като влиза във фоайето, Хенинг се заковава на място. Нищо не би могло да го подготви за гледката на жената, разговаряща с мъж, който изглежда като типичен репортер. Черно сако от рипсено кадифе, арогантна осанка и изражение, което сякаш казваше „Видяхте ли какъв невероятен репортаж направих вчера?“. Да не забравяме и внимателно оформената набола брада, която кара лицето му да изглежда по-изпито, отколкото е всъщност, както и гелосаната му назад коса. Но това, което приковава вниманието на Хенинг, е жената. Никога не би предположил, че ще я види тук в първия си ден отново на работа.

Нора Клеметсен. Бившата му съпруга. Майката на Юнас.

Не е разговарял с нея, откакто го е посетила в рехабилитационния център „Сунас“. Не си спомня кога е било това. Може би нарочно е потиснал този спомен. Но никога няма да забрави лицето й. Не е смял да го погледне в очите. Не че я обвинява за това. Има пълно право. Той се е грижел за Юнас. Той не е успял да го спаси.

Техният син.

Техният прекрасен, прекрасен син.

Тогава вече се разделят. Посещава го в болницата само за да го накара да подпише документите за развод. Получава подписа му. Без задни мисли, без въпроси, без условия. Някаква част от него изпитва облекчение. Не би могъл да се справи с живота си, ако и тя е част от него — постоянно би му напомняла за собствените му недостатъци. Всеки разменен поглед, всеки разговор — всичко би му напомняло за това, което е допуснал да се случи.

Не са си казали много неща. Той отчаяно е искал да й разкаже всичко, да й каже какво е направил и какво не е успял да направи, какво си спомня от онази нощ. Но всеки път, когато си поема дъх, за да заговори, устата му пресъхва и думите му секват. По-късно, когато затваря очи и си представя какво е трябвало да й каже, устата му работи като картечница, а Нора кима, разбира, а след това го прегръща и го оставя да се наплаче в скута й, докато прокарва ръка през косата му.

Хенинг знае, че трябва отново да опита да говори с нея, но сега не е подходящият момент. Следващият път, когато я види. Сега е на работа. Тя е на работа. Стои съвсем близо до този репортер — и се смее.

Мамка му.

Хенинг се е запознал с Нора Клеметсен, докато е работел за „Капитал“, а тя е била начинаещ бизнес репортер за „Афтенпостен“. Срещат се на една пресконференция. Едно съвсем обикновено медийно събитие, без драматизъм — рутинно обявяване на годишните резултати на някаква компания, което на следващия ден заслужава само един параграф в „Дагенс Нерингслив“ и една къса колонка на страница 17 във „Финансависен“. Така се случва, че той сяда до Нора. Дошъл е, за да напише статия за един от старшите изпълнителни директори, който скоро ще се пенсионира. Двамата се надпреварват да се прозяват по време на презентацията и започват да се кикотят, развеселени от опитите на другия да замаскира отегчението си. Решават след това да отидат да изпият по едно питие, за да се възстановят.