Томас Энгер - Фантомна болка

Но така и не намира време. Винаги има нов случай и всеки път изниква нещо по-спешно. И преди Хенинг да се върне на работа след смъртта на Юнас, самият той се е превърнал в човек, който се придържа към сенките.

„Може би някой ден ще намеря пътя обратно — мисли си Хенинг. — Когато всичко свърши.“

Изведнъж го осенява идея. Веднага набира Ивер, още преди да е имал време да я обмисли.

— Какво става? — пита Ивер след само две иззвънявания. — Вече имам слушалки и дистанционно управление — добавя щастливо той. — Мога да звъня на хора.

— Недей.

— А?

— Не искам да говориш с никого. Особено с медиите. Някой звънял ли ти е вече?

— Защо ще ми звънят?

Хенинг му казва за статията за неговата кома и за откриването на трупа на Бренден.

— Много хора знаят, че си в болницата — продължава той. — Доста репортери ще ти се обадят, за да те питат как си. Може би не днес, но със сигурност утре, когато всички са на работа. Но не искам никой да разбира, че вече си в съзнание. Ако убийците на Бренден знаят, че ти е изпратил имейл и после те проверят и открият, че си в кома, най-вероятно ще си помислят, че имейлът така и не е бил получен. Ще спечелим време.

— Ок — казва Ивер. — Схванах.

— Трябва да кажеш на Нора.

— Ще се опитам.

Раната изпраща болезнени спазми надолу по ръката му, въпреки промивката и импровизираната превръзка. Рамото му пулсира болезнено. „Може би вече има инфекция — мисли си Йорян Мьонес, тъй като му се струва, че има температура. — А ножът едва ли е бил стерилен.“

Уличният телефон започва да звъни в единадесет часа, точно както преди три дни. Мьонес влиза вътре и взима слушалката с лявата си ръка.

— Ало? — казва той. В същия миг болката в рамото му се усилва още повече.

— За всичко ли се погрижи?

— Да — отвръща Мьонес през стиснати зъби. Болката е като огнен пламък, който облива цялото му тяло.

— Напълно сигурен ли си?

— Да. Този път няма пропуски.

Няколко секунди тишина.

— Добре.

— Това означава, че остава да се погрижим само за едно нещо — казва Мьонес. — Но има промяна в плана. Искам да вкараш парите в банковата ми сметка.

Тишина. Мьонес бърше потта от челото си със същата ръка, с която държи слушалката.

— Защо?

— Имам своите причини.

Отново тишина.

— Ок.

— Имам банкова сметка в швей…

— Не по телефона — прекъсва го Лангбайн. — Трябва да се срещнем.

Мьонес се мръщи. Защо? За да може Лангбайн да го застреля, спестявайки си два и половина милиона крони?

Мьонес има едно правило — той никога не пита работодателите си за техните мотиви. Съгласява се да свърши нещо и изпълнява задачата, в повечето случаи, без да цапа собствените си ръце. Но сега е различно и за първи път Мьонес е любопитен. Осъзнава, че преди терористичните атаки от единадесети септември Лангбайн му е плащал много по-малко, въпреки че са работили по-често.

А сега му е казал, че ако не приеме задачата, ще нареди да го премахнат. „Или това е бил планът през цялото време? — чуди се Мьонес. — Да ме накара да убия Пули, след което да изпрати някой да довърши мен? Може би затова толкова лесно се съгласи да ми плати не два, а три милиона.“ Тази сума е твърде висока, дори за професионалист като него. „Може би е капан“ — мисли си Мьонес. Не познава Лангбайн и не знае за кого работи той, но тази мисъл му се струва странно логична.

— Няма да се срещаме — казва Мьонес. — Ще се свържа с теб така, както ти се свърза с мен. Обявата ще се появи утре сутринта и ще съдържа всички цифри, които ти трябват. А ако парите не са в банковата ми сметка до вторник, ще има лихва.

— Бързаш ли?

— Да… или… не.

— Не смяташ да изчезваш, нали?

Мьонес се колебае.

— Не, разбира се — лъже той.

Хенинг не може да заспи. Тормозят го два въпроса. Първият е свързан с деветнадесетте липсващи минути на Туре Пули, а вторият го принуждава да изпрати есемес на Фруде Улсвик рано на следващата сутрин, молейки го за среща възможно най-скоро. Отговорът пристига моментално:

„Имам пет свободни минути. Елате в «Стокфлетс» до съдебната палата в осем и половина.“

Хенинг уведомява Хайди Шус, че ще отиде на работа малко по-късно, след което се натъпква в трамвай № 11 заедно с всички останали хора, отиващи на работа. В „Стокфлетс“ си поръчва двойно еспресо и сяда до прозореца. Адвокатът се появява няколко минути след осем и половина, но вместо да отиде до касата, за да си поръча нещо, той кимва на келнера, който му отвръща с усмивка.