Томас Энгер - Фантомна болка

— Прочети го — отговаря Ивер. Хенинг взима телефона и започва да чете:

„От: ГулвСпрек, gulvsprekk@hotmail.com

Относно: изчезнал оператор на TV2

До: iver.gundersen@123news.no

Здравейте. Виждам, че пишете за мен.

Обръщам се към вас, защото не знам на кого друг мога да се доверя. Надявам се, че мога на вас. Още съм жив и с всичкия си — въпреки многото доказателства за противното.

Имам нужда от помощта ви. Бях принуден да извърша убийство. Убих Туре Пули. Нямах избор. А сега бягам от хората, които ме заставиха да го направя, защото мисля, че искат да ме убият.“

Хенинг прочита имейла докрай, след което го препрочита. После поглежда към Ивер.

— Господи. Това е… просто…

— Знам — кимва Ивер. — Препрати имейла на себе си или направо вземи телефона ми.

— Ще си го препратя. Ти напиши отговор и редовно проверявай пощата си.

— Това ще бъде трудно — отвръща Ивер и поглежда ръцете си. — Имах нужда от помощта на Нора, за да ти звънна.

— О, да — казва Хенинг смутено. — Извинявай…

— Няма нищо.

Хенинг препраща имейла и се насочва към вратата.

— Дръж ме в течение — казва Ивер.

— Разбира се — отговаря Хенинг и излиза. Веднага хуква надолу по коридора към асансьорите. Вади мобилния си телефон и набира Бругелан.

— Няма нови развития — въздъхва уморено той.

— Не съм съгласен. В участъка ли си?

— Да.

— Слез долу. Ще те чакам на рецепцията след половин час. Трябва да ти покажа нещо.

Тридесет и пет минути по-късно Хенинг е в кабинета на Бругелан. Слага лаптопа си, взет от вкъщи на път за участъка, върху бюрото на инспектора. Бругелан сяда и премества стола си по-близо до масата. Хенинг прочита имейла над рамото му. Обръща особено внимание на втората половина.

„Не знам дали това може да бъде използвано като доказателство, но мъжът, който ме принуди да убия Пули, остави отпечатък в колата ми в деня, в който провери дали може да ме застави да убивам. Отпечатъкът е на дръжката до предната пътническа седалка. Паркирах колата си в Киркегатен. Надявам се, че още не са я вдигнали с паяк за неправилно паркиране. Ако имате доверие на някого в полицията, можете да го помолите да потърси отпечатъка. Струва ми се, че така ще можем да открием истинското име на мъжа.

Надявам се, че можете да ми помогнете. В момента сте единствената ми надежда. Още не смея да разкривам местоположението си, но се надявам, че ще ми помогнете и няма да се наложи да се крия още дълго.

Моля ви, бихте ли се свързали с приятелката ми Елизабет Холан, за да й кажете, че съм добре? Но го направете дискретно, защото мисля, че наблюдават апартамента ни.

С уважение:

Хенинг нетърпеливо изчаква Бругелан да изчете имейла.

— Претърсихте ли апартамента му за бръмбари? — пита той.

— Да — отговаря Бругелан. — Открихме много устройства. Скъпа апаратура. Видео и аудио.

— Значи си знаел? — казва Хенинг.

Бругелан кимва. В същия момент някой чука на вратата. Влиза сержант Ела Санлан. Тя вижда Хенинг, застанал зад Бругелан, и кимва на шефа си по начин, който да му подскаже, че иска да говори с него насаме. Бругелан се връща след пет минути с мрачно изражение.

— Какво има? — пита Хенинг.

— Полицията в Гайло е открила труп в планината. От описанието изглежда, че трупът е на Турлайф Бренден.

Хенинг се прибира вкъщи и ляга на дивана. Обземат го мисли за Елизабет Холан и за ужасната новина, която я чака — ако вече не са й казали. Съчувства на децата й — момченце на осем и момиченце на четири годинки. Чакат ги трудни години.

Хенинг вади мобилния си телефон и проверява колко е часът. „Твърде рано е да пиша за Бренден“ — мисли си той. Потвърждаването на самоличността на жертвата ще отнеме най-малко два часа, може би три. После полицаите ще информират членовете на семейството, а репортерите би трябвало да ги оставят на мира поне за два-три дни, въпреки че това неписано правило се спазва все по-рядко в днешно време.

„Трябва да се замислиш дали не е време да смениш професията си — казва си Хенинг. — Не я ли мразиш твърде много?“ Малко репортери се отличават с благоприличие и тактичност. Хенинг много добре знае, че когато надуши някоя добра история, също става такъв. Наистина ли иска да бъде репортер? Наистина ли иска да се чувства по този начин?

Това е проблемът. Не знае какво иска.

В началото на своята журналистическа кариера той решава да направи един експеримент — да стои на пост на някое оживено кръстовище в града всеки ден в продължение на шест месеца и да се оглежда за хора, които правят едно и също действие всеки ден. Не става дума за хора, които отиват и се връщат от работа, а за тези, които излизат навън просто за да имат какво да правят. Хора, които не гледат събеседниците си в очите, които се крият в тълпата, които предпочитат да вървят покрай стените на сградите, забили поглед в краката си. Хенинг вярва, че всеки един от тях има история за разказване. Може би тази история е за нещото, което ги е направило такива. Нещо неповторимо и характерно единствено за тях.