Томас Энгер - Фантомна болка

— Благодаря ти. Как върви книгата?

— Горе-долу. В момента описвам едно бягство. Действието се развива в хотел — казва тя със заговорническа усмивка.

— Супер — отговаря Турлайф и осъзнава, че наистина иска да разбере повече за книгата на Миа, но потиска това желание. Не може да си позволи да се сближи с нея или с когото и да било тук. Вместо това сяда на същото кресло като вчера и хвърля дънковото си яке на съседното. Отваря екрана. Посреща го шарената страница на хотела. Турлайф влиза в новосъздадения си имейл акаунт и със затаен дъх чака страницата да се зареди. Още не е получил отговор от Ивер Гюнешен.

Турлайф посърва, но после решава да провери страниците на ежедневниците — нали и без това е онлайн. Открива статия за предварителния доклад от аутопсията на Туре Пули, в която пише, че причината за смъртта му продължава да бъде неизвестна. С изключение на това няма нищо интересно за Пули.

Повечето онлайн издания са публикували свои, на практика идентични статии за изчезването на Турлайф, но нито една от тях не е придружена със снимка. „Това е хубавото да си зад камерата — мисли си той. — Ставаш невидим за публиката.“

— Миа?

— Да?

— Къде са тоалетните?

Тя се обляга на тезгяха и посочва надясно.

— Минаваш покрай пианото и ще ги видиш от другата страна.

— Ок. Благодаря ти. Може ли да оставя лаптопа тук, докато ме няма?

— Да, няма никой наоколо…

Миа отново се усмихва. Турлайф става и минава покрай камината. Насочва се към аквариума до входа и вижда тъмнокафявото пиано. Минава покрай него и влиза в тоалетната. Приятно е да влезеш в благоуханно помещение след няколко дни, прекарани в застоялия въздух на хижата на Айнар. Плочките на пода са сиви, а стените са боядисани в бяло.

Турлайф свършва работата си, след което застава пред огледалото и внимателно измива ръцете си. Подсушава ги с хартиена кърпа, която веднага се разпада и полепва по пръстите му. Отваря вратата на тоалетната и замръзва. Вижда мъж на рецепцията, обърнат с гръб към него. Мъжът носи черно кожено яке. И има конска опашка.

Йорян Мьонес слиза от влака и се оглежда. Бензиностанция, хотел, магазин и будка за вестници. „Само това ли е?“ — чуди се той. Значи няма да стои дълго. „Ако бях Турлайф — мисли си той, — и бях слязъл от влака тук, къде щях да отида? От какво щях да имам нужда?“

Мьонес се насочва към магазина до бензиностанцията, но той е затворен. Будката работи, но жената в нея никога не е чувала за Бренден. Мьонес поглежда нагоре към небето, което е тъмно и мрачно като настроението му.

Поглежда към червения хотел, построен пред осемдесетте и надвиснал над селцето като огромен кораб. „Защо да не прекарам нощта тук? — мисли си той. — Последният влак за Осло потегли преди час.“

Мьонес влиза във фоайето и се усмихва на хубавото момиче на рецепцията. Вади сгънатата снимка на Бренден от джоба си и се представя.

— Инспектор Стиан Хенриксен. Издирвам този мъж. Виждали ли сте го?

Турлайф сякаш е пуснал корени — краката му просто отказват да помръднат. Не може да диша. Не може да издаде звук. Не бива да издава звук.

Как, по дяволите, са го открили тук?

Турлайф се оглежда. Не може да рискува да се втурне в ресторанта, откъдето звучи лека музика и се чуват приглушени разговори. Твърде близо е до рецепцията. Не може да се върне в тоалетната, защото после няма как да излезе оттам. Обръща се и вижда врата, над която свети зелен надпис „ИЗХОД“.

Единственият му шанс.

Турлайф започва бавно и тихо да отстъпва към вратата. Вижда мъжа с конската опашка на рецепцията, но не може да чуе какво казва той на Миа. Не смее да диша, ходейки назад. Когато мъжът изчезва от погледа му, той се обръща и присвива очи, сякаш това ще направи вратата безшумна. Отваря я и влиза в ярко осветена стая с картини по стените. Внимателно и безшумно затваря вратата след себе си и тръгва напред. Отначало върви бавно, след това ускорява крачка и накрая побягва, без да поглежда назад.

Минава покрай сиво стълбище, което се разделя на две, и продължава напред към пленарната зала. Решава да следва зелените табелки „ИЗХОД“, които го отвеждат покрай пейка, два стола и маса, сложени пред голям прозорец. Стига коридор без прозорци, но в края му вижда врата. Отваря я и излиза навън, останал без дъх. Вечерният въздух е топъл и лепкав. Няма никакъв вятър.

Вдясно има пешеходна пътека с червен дървен навес, която води до новите ваканционни апартаменти. Надолу по коридора става все по-тъмно и Турлайф си казва: „Не тръгвай натам, не знаеш дали има изход“. Вместо това излиза на чакълената алея и поглежда наляво. Вижда стотици хижи и планината над тях, загубила своя воал от мъгли. Минава покрай първата хижа, след това покрай втората и излиза на пътя, който води или надолу към бензиностанцията, или нагоре към другите хижи. „Не мога да се върна в селото — мисли си той. — Мъжът всеки момент може да излезе от хотела и ще му бъде много лесно да ме забележи на открито. Но дали знае, че съм тук? Или просто опитва късмета си?“